ПЪРВА ЧАСТ
I
На Прощъпулника си Лазар избра четката. Беше обаче невъзможно някой да знае, че това ще предопредели съдбата му и ще стане причина за едно от първите свидетелства за създаването на селището Ряпака. Ранните и несигурни крачки по пътеката на раздърпаната апатия, която щеше един ден да го обладае и да се разложи в душата му, Лазар направи в дома на баба си по майчина линия. Като малък той никога не се беше чудил защо го беше отгледала тя- не се запита и докато бе жив. От изтляващото си детство след години щеше да помни само грапавите, изнуреносини вени на баба си, които се преплитаха една с друга, образувайки тясна, изпъкнала мрежа върху сухите й крака. Преди честите и продължителни крампи да я затворят вкъщи завинаги, Ана-Мария често излизаше на дълги разходки с Лазар. И през ленивите летни следобеди, и през ранно настъпващите есенни нощи стъпките на двамата се отпечатваха по земята, а после изчезваха в шепите на горещите, вечноготови за работа ръце на забравата и сантимента. С баба си прекарваха затворени само дългите, безконечни дни на лютата зима в Околието- докато студът и ветровете навън ту припкаха и подскачаха, ту бягаха и се гонеха като деца в потната си надпревара. В тези дни Ана-Мария шепнеше в ухото на Лазар с гласа на майката, която беше от часа на раждането си до есенния ден, в който смъртта я отведе със себе си на деветдесет и седем годишна възраст.
- Да го оставим Голям сечко на воля!- казваше му тя и го милваше по челото, скрито зад разпилените кичури коса. - Най-щастлив е, щом палува самичък.
Снеговете в Околието бяха упорити и обикновено оставаха на купчини чак дослед гневитата Баба Марта; нагъваха се един върху друг и мълком се спотайваха от лъчите на неумолимото пролетно слънце. Ала по-голямата опасност за тях в бъдеще щяха да се окажат телеграфните стълбове. Вестта за революциите, които от много време буниха световните духове, щеше един ден неминуемо да достигне и до глухите, затънали в кал уши на Околието. Когато това стана, за пръв революционер се обяви Атанас Теодоров- дядото на Лазар. Повече външно, отколкото вътрешно уверен, той смело застана срещу потисничеството на снега(който всъщност на никого не пречеше) и с невиждан досега плам започна един по един да приканва на бунт хората в Околието. Жена му, Ана-Мария, нито го поощри, нито пък възнегодува за това. Единственото, с което тя показа, че знае за Революцията срещу снега, беше нейният неизменен гаснещ и знаещ поглед, който практикуваше от ранните дни на брака си, като виждаше как някоя от вените на челото на Атанас се подува, препълва се с кръв и се готви да се пръсне от възбуда и одушевление. “Времето е такова.”- каза си тя и този път. “Сега върлуват бунтове!” И отново хвърли тежките мрежи на мисълта си върху притесненията и отговорностите за Лазар. Възпитанието на момчето представляваше една безкрайна лутаница между моралните уроци и наставления на Ана-Мария и яркия артистизъм, който все повече успяваше да събуди у него дядо му. Преди да престане дори да се храни, отдаден с цялото си сърце на подготовката на Революцията срещу снега, Атанас постепенно и с присъщия за творчеството си деликатен прийом успя да разнежи душата на Лазар и да го просвети за непреходната красота на изкуството. По това време бяха изминали четиридесет години, откакто Атанас Теодоров реши да се откаже от театъра и така да скъса с охолния си и контешки живот на богаташ в Столицата. Споменът за тази раздяла се беше съхранил само в самотните, дълги вечери, в които той се наливаше с горещ ментов чай, а после се местеше в тоалетната и осъмваше там- замаян от тежката миризма на урина, оцветена наред с жълтия пигмент и със самотата на щастливия брак. Затова, когато Революцията срещу снега избухна, Ана-Мария вече очакваше той да намери смъртта си от сантименталността на своята физиология. В деня, в който Лазар хвана четката с недоразвитите и меки пръсти на току-що проходил човек, Ана-Мария за пореден път изпита вкаменяващия страх на любящата майка. Ето как взе и решението тя сама да отгледа момчето и единственото, което каза по този повод на Атанас, беше:
- Лазар ще го възпитам аз!
Така и стана. Ето защо, когато още преди да се е разразил ужасът на Войната, в страната за първи път се въведе трудовата повинност, Лазар беше по-готов от който и да е друг на същата възраст. Той вече можеше да различава всички седемдесет и шест вида малини, които по това време бяха най-разпространените плодни храсти в Околието и ако след Войната светът все още съществуваше такъв, какъвто го познавахме и по-рано, децата щяха да учат за тяхната голяма значимост в часовете по история. Ала това схващане се оказа погрешно и доста години преди Войната плодовата разменна валута излезе от паметта на хората в Околието. Ана-Мария никога не бе вярвала, че след време ще дойдат и други дни- такива, в които местната търговия с малини ще да бъде сменена и напълно забравена. Ала колкото повече бабата на Лазар се стараеше да даде добро и порядъчно възпитание на единствения си внук- чрез познаване на плодните храсти, чрез усилена работа по двора и бране на ягоди, чрез дялане на дървени фигурки за украса на къщата и какво ли не друго; толкова и тя осъзнаваше, че отстрани цялото нещо прилича на пошла циркова дресировка, която момчето забравяше още в мига, когато се свали шатрата и трупата отпътува за другаде. Тогава с Лазар започнаха да излизат заедно. Разхождаха се надвечер, когато припадащото слънце оцветяваше всички треви и дървета в меки, оранжеви краски. Ситни трудолюбиви мравки пъплеха една след друга в дълга, безлика колона и се вливаха в изпъкналия пръстен вход на подземната дупка, разположена насред някоя криволичеща пътека. Лазар ги гледаше как бавно, но умело се придвижват и се унасяше в свои мисли, забравяйки за поучителния глас на Ана-Мария. Той така и никога не разбра, че тя направи всичко за възпитанието му само от гибелна майчинска обич. Въпреки това баба му беше единственият човек, пред когото Лазар се отпускаше да излее мътната, шумоляща струя на каучуковата си душа. Веднъж, малко преди да навърши десетилетие, на прага на първите си приятелства и запознанства, той каза на баба си:
- Срам ме е да пикая пред хора.
- Ах, и ти ли! - възкликна тя и това беше единствения път, когато показа, че Лазар не е излязъл от нейната утроба и че има и други, вече неживи хора; неговите родители, на които да прилича.
Ана-Мария, познаваща случайността на мъжката физиология, прекара четиридесет и четири накъсани дни и нощи, стоейки във външния клозет заедно с Лазар и гледайки малките наситеножълти капчици, които сякаш се отлющваха от тялото и падаха една след друга като олово. Много години по-късно, след като Лазар нарисува четиридесет и четвъртата си, последна картина, той най-сетне щеше да разбере каква дълбока обич и привързаност е изпитвал още в невръстно детство към баба си. Тя му настоява, успокоява го, чака и за малко дори не предаде Богу дух, след като от загриженост за проблема на внука си, забрави да яде за цяла седмица. Затова, когато в една хладна мартенска утрин зората тъкмо беше започнала неуверено да почуква с хилавия си пръст по прозорците и Ана-Мария най-сетне беше успяла да види силната и уверена струя на Лазар, тя примряло и несвойски задавено му рече:
- Научи се! Върви вече при дядо си!
Сърцата на Лазар и Атанас Теодорови се срещнаха за първи път, почти две година преди да се вдигне Революцията срещу снега. Беше малко след настъпването на пролетта. В началото на своето познанство единственото оръжие, с което двамата си служеха в нескончаемата борба с мълчанието, бяха обърканите, клисави жестове между взаимно изгубили се дядо и внук. Разбраха, че са готови да се намерят в деня, когато ръцете им, объркани от задържаната роднинска обич, тръгнаха една към друга в сладката омая на откритото щастие. Тогава от очите и на двамата се заизливаха насечени от печал водопади и те постепенно намокриха прегърнатите им длани дотолкова, че Лазар и дядо му започнаха да чувстват кожата си като стихнал се от радост поток. Така, след сто и шестдесет сезона на парцалива носталгия, Атанас Теодоров успя отново да изпита онова разтапящо го преклонение, на което беше способен само морно припаднал в дългите, обсебващи поли на изкуството. Още много време трябваше да мине, преди да престанат Лазар и Атанас Теодорови да леят печално сълзи всеки път, щом се съберат заедно. Стаята, която по-старият от тях обитаваше, имаше дебели стени и приличаше на месест апендикс върху стройното, гъвкаво тяло на къщата. Влажният, мухлясал мокет на пода й беше покрит с над дузина кашони с книги и калиграфски написани съчинения. По-късно, когато тук се нанесе Съба, тя ги изхвърли всичките само за да освободи място за своите сто и едно тъжни дайрета. Но влизайки вътре за първи път, Лазар нямаше как да знае, че пианото, от което тогава имаше само един дървен крак, в бъдеще щеше да се превърне в приют за изпепеляващите душата му чувства.
- За да създаваш велика драма, първо трябва да познаваш всички страни на живота. - каза в онзи ден дядото на Лазар и така завинаги остана в спомените на внука си.
- А ти все още не знаеш дори откъде да я подхванеш работата с живеенето!- добави той.
В началото Атанас Теодоров три дни говори на Лазар за творчеството на Яворов. Тогава, още замаяно от спарения въздух на стаята, за момчето разказът представляваше само мъглива поредица от имена на мъртъвци и отколешни дати. Едва след години, когато Революцията срещу снега отдавна беше отминала, то щеше да осъзнае, че причината да се влюби само два пъти за целия си живот, бе именно в лиричния стремеж, наставен от дядо му в първите дни на тяхното познанство. След като бяха изяли брака за две вечери и един гол обяд, Атанас и Ана-Мария правеха какво ли не само за да успеят да скътат за по-късно няколко пепеляви трохи. Така, накрая любовта им се осланяше единствено на безконечното пъплене на думите, които те обичаха да си разменят чрез Лазар. Но неговата детска памет функционираше като охлюв за безвъзвратната горест на възрастните и много често ги оставяше да чакат с дни задушени в своите протрити копнежи. Преди закривените нокти на действителността конец по конец да разплетат бляскавите одежди на Революцията срещу снега и като тъжен шут да я пуснат клатушкаща се гола по улиците, Лазар вече беше обикнал музиката. Докато дядо му всеки ден напредваше с конструирането на първото пиано в Околието, момчето разлистваше жълтите страници на голяма картинна енциклопедия с биографиите на композитори. Най-много пъти четеше историите на италианските: Палестрина, Корели, бащата и сина Скарлати, Монтеверди и преди всичко Тартини. Едва навършил десет години, веднъж Лазар каза на баба си:
- И аз искам да изсънувам Дявола!*
По това време Ана-Мария вече беше започнала да се затваря в петнистия траур на домашната изолация. Впоследствие, когато крампите й отнеха напълно живота вън, тя започна да намира утеха само в азбуката на езика на мъртвите, която щеше да напише за триста шестдесет и пет дни, двадесет и три часа и петдесет и девет минути. Затова, чувайки младежките и по свой начин романтични думи на внука си, единственото, което тя нехайно му отговори, беше:
- Как пък не можа да се влюбиш в на Перголези буфата…**
Успоредно с музиката Лазар научаваше и най-различни имена на художници и тъжни поети. Когато прочете всичко на Джордж Байрон, той ходи с насълзени очи цяла седмица. Но след като, заеквайки, изпя в душата си Пушкиновия “Евгений Онегин”, се почувства толкова тъжен и разнищен от чувството за неизбежна самота, разочарование и погром на мечтите, че това се повтори още само веднъж в живота му с идването на новината за безпощадно разрушения град в северната част на Иберия.*** Независимо дали разбра, или не, през своя живот Лазар беше обичал най-много баба си. Но въпреки това той беше тъй страстно привлечен от загадъчната омайност на дядо си, както можеха да бъдат само нашите знайни и незнайни артисти преди Войната. Когато Атанас Теодоров закова с два ръждиви пирона и последната орехова дъска на пианото, което след години Ана-Мария щеше да унищожи с диво и необуздано подскачане върху него, той се усамоти в дълги размисли. Така започна и да показва, че вече му е омръзнало да общува с Лазар, да говори за изкуство, да диша един и същ въздух с друг човек; за него бе ясно, че в такъв случай краят е близо и че той ще дойде с Революцията срещу снега. Първоначално неусетно стъпваше по брега, а после и цял се гмуркаше и потапяше в дълбините на разплаканата си памет, непознала никога истинско щастие. Ала след като водите на опустошените спомени се превърнеха в жежки пламъци, Атанас бързо изплуваше с крака, между чиито пръсти сякаш имаше животинска ципа, и мокър, но миришещ на пърлено, се излягаше в тишината. Постепенно горещината на тялото му отново го спарваше и той опипом се местеше при прохладните отливки на своите мимолетни влюбвания. Веднъж, задрямал в една от вдлъбнатините на мълчанието, в което укротяваше войнствената си самота, Атанас Теодоров за първи път срещна Смъртта. Тя дойде във везана лилава премяна, с бледо лице и мъдри клепки, които тежаха. Не казваше нищо и само го гледаше и дишаше като бик, преди да се втурне в коридата си. Така мълчаливо се появяваше още няколко пъти и после изведнъж престана. След девет месеца и петнадесет дни, когато Революцията срещу снега започна и свърши за по-малко от тридесет и осем минути, последното, което Атанас Теодоров каза на Лазар, беше:
- Готов съм! Дано да ме смажат клепачите й!
Но той нито го чу, нито пък някога поиска да знае. Защото с дядо си отдавна бяха загубили близостта помежду си(траяла всичко на всичко една година) и защото, малко след като сънува Смъртта, Атанас доведе вкъщи момчето, чиято коса, който и с каквото и да опитваше да измие, не престана да мирише на кисело. Именно с неговата поява се сложи край на топлите отношения между Атанас Теодоров и Лазар.
*Джузепе Тартини е италиански композитор, който става най-известен със своята Соната в сол минор. Идеята за нея му хрумва, когато сънува Дявола, свирещ му тази мелодия на цигулка. **Джовани Батиста Перголези създава така наречената опера “буфа”, която има комедиен характер. ***Градчето Герника, намиращо се в северната част на Иберийския полуостров, става обект на най-жестоките атаки по време на Гражданската война в Испания(1936-1939).
