Опера-серия и опера-буфа: Йорданка Христова празнува юбилей

Обмислям тази статия от доста време. Все още не знам обаче къде и как следва да ѝ се постави началото. Може би е най-добре да бъде в края... Е, добре, но да вървим! Нямаме време за губене!

„Ами”. Този съюз изплува най-убедително в главата ми, когато мисля какво да кажа за рожденика, по повод на чийто празник пиша тази статия. Защото след „ами” би могло да дойде едно ненатрапчиво, леко, бодро и широко усмихнато изброяване (тъкмо в неин стил) на различни неща. И може би затова, ако трябваше да си представя Йорданка Христова като една дума, но различна от „песен”, „обич” или „любов”, тя щеше да бъде именно „ами”. А какво стои след нея в този случай? Ами и това, и онова, и детството, и музиката, и любовта, и приятелството, и разделите, и „Златният орфей”, и „Мелодия на годината”, и Емил Димитров, и колегите, и семейството, децата, и Промените, и забравата, и надеждата, и щастието, и неспирното творчество, и… „разпиляната обич”. А при това изброяване не мога да не си спомня за обръщението до Паскал Ковичи, което прави Дж. Стайнбек в началото на „На изток от рая”. Още повече, че заключението му толкова резонира с живота на Йорданка Христова: „А кутийката пак не е пълна”.

Защо опера, защо веднъж серия и защо втори път буфа? Тук не става въпрос чисто и просто за музикалния смисъл на метафората с операта, понеже, в действителност, българската популярна музика от XX век се допира по смисъла на изпълнението си до оперното пеене. Има обаче още. Йорданка Христова е примадона; тя е дама от театрите – оперни или не. Нейният цялостен образ, квинтесенцията на фигурата ѝ в културното ни битие представлява достолепие, красота и изпята обич. И по това описание вероятно би могъл да се изгради образа на жена именно от опера-серия. После и „Песен моя, обич моя”, „Сърце, сърце”, „Поема”, „Капричио”...

Неслучайно обаче в заглавието на тази статия фигурира и буфата. Тъй като комедийното начало у Йорданка Христова е също налично – нещо повече, то активно се проявява. Дори може да се даде пример по отношение на най-конкретния смисъл на сценичното представяне на смешното: участието на певицата в театралната комиктерапия „Направихте ме на луд” преди време. Но повече – самото излъчване на Йорданка Христова е признак за факта, че тя носи Хумора в себе си. Нейното изявяване пред публика не е подчинено само на това да бъде еманация на музикалната ѝ себестойност (всъщност това би било и може би прекалено „скучно” за нея); на сцената Йорданка общува и приятелски, и в пределите на комичното, като разведрява и приобщава аудиторията към себе си и случващото се на онзи „пиедестал”, на който тя се намира, но без наред с това да опошлява смисъла и естеството на именно сценичното съществуване на артиста.

Е, предвид казаното, сега вероятно идва ред на това да изброим съответните факти, които трябва да бъдат сведени за пореден път до общественото знание по повод тази кръгла годишнина на нашата голяма певица… и тъй нататък, и тъй нататък. Предпочитам обаче да лиша настоящата статия тъкмо от този хронологически спектър – и без това на достатъчно други места той ще бъде изнесен, повече или по-малко подробен. От фактологическа перспектива искам да поместя тук само едно. На Годишните музикални награди на „БГ Радио” през 2017 година Йорданка Христова беше наградена с приза „БГ Вдъхновител”. Мисля, че тази биография в рамките на моята статия е достатъчна: защото тя и предобре изразява онова, което мисля, че е Йорданка в пределите на съвременното ни не само културно, а и обществено пространство. И целият ѝ образ го показва.

Ами… Май е време за завеса – разбира се, само на този текст. Впрочем надявам се, че не сте си помислили, че онова, което казах за началото в края е било просто преднамерена заигравка. Но все още не съм уверен как да започна и даже не съм сигурен как мина малката интермедия, каквато е всъщност цялото това „поздравление”. Но добре – нека кажем, че Йорданка се е преоблякла и сега ще продължи да пее. А ето го все пак и моето начало: „Мисля, че когато Йорданка Христова се покланя финално на публиката си, това трябва задължително да става пред тежки червени завеси, ушити от кадифе. Тъй като те излъчват същото почетно достолепие като самата нея…”.