На дядо Ники
Хубава сграда, висока, но не може да се каже чак величествена. На последния ѝ етаж се намираше една толкова дълга тераса, че тя се разпростираше от всички страни на кооперацията досущ като квадратен пръстен. Поради голямата ѝ дължина, както и заради скуката на обитателите на последния апартамент, терасата беше разделена на четири части – по една за всеки от собствениците. Ето как – и четиримата притежавайки своя дял, те имаха усещането, че упражняват върху някаква своеобразна територия властта, която така или иначе произтичаше от положението им. Тъй като това бяха четирите най-влиятелни личности в целия свят…
Някога, разбира се, броят на влиятелните лица бил доста по-голям, но оцеляването в тези среди е трудно и голяма част от хората там си отиват не по естествени пътища. Ето защо те четиримата решили да се обединят и да работят заедно не само в името на собственото си оцеляване, но и за придобиването на водеща роля в Обществото на влиятелните личности, по-известно като ОВЛ. В крайна сметка целта им била постигната, тъй като те не само успели да запазят животите си и да се отърват от всеки, който препречвал пътя им, но и се превърнали в стожери на ОВЛ. Стигнали толкова далеч и разполагащи с такава неимоверна власт, четиримата решили, че са надраснали нуждата от имена, за да се назовават помежду си. Ето как се родили прозвищата им – и то не случайни, а идващи от самите четири посоки на света. Така един към друг те вече се обръщали с: Изтока, Запада, Севера и Юга.
Колкото до хубавата, но не чак величествена сграда – бяха избрали да живеят в нея не защото не можеха да си позволят някое по-представително място, а точно защото за тях луксът и заявката на положението означаваха привличане на внимание – нещо, което те умишлено избягваха. Това беше и причината кооперацията да се издига сама насред безкрайно голо поле. В останалите апартаменти не живееше никой, но вечер лампите на четири-пет от тях светеха, защото членовете на върхушката на ОВЛ не искаха домът им да се набива на очи. Ето защо, макар да беше насред нищото, сградата трябваше да има обикновен градски вид и да изглежда населена подобно на други кооперации, за да не заподозре нещо повече от прищявката на мизантропските ѝ обитатели онзи невъзможен пътник, случил се да мине покрай нея.
И последната чудатост на този и без това чуден дом се криеше в неговите партерни помещения. Там, където в други кооперации имаше магазини или аптеки, разположени бяха фирмени складове или дори, при благоприятна квадратура, живееха хора, четирите най-влиятелни личности държаха водата и провизиите си заедно с някои други консумативи. Доставяха им ги с коли или с хеликоптери между два и три пъти в месеца, като за процедурата на доставка отговаряха само отбрани хора...
В общи линии така изглеждаше животът на лидерите на Обществото на влиятелните личности.
* * *
Беше първият истински летен ден тази година. Слънцето напичаше от ранни зори и всеки от лидерите на ОВЛ си беше взел шезлонг и чадър и ги бе разтворил в своята част от терасата. Бяха се разделили така, понеже, макар да се бяха борили заедно, за да стигнат дотук, представите им вече бяха различни и сега всеки от тях тайно ненавиждаше другите и желаеше да се издигне до самодържец на Обществото на влиятелните личности.
Денят обаче беше наистина горещ и не след дълго на Запада му стана усилно да се препича под жаркото слънце и като каза на другите, че ще излезе малко да се разходи, той се изправи и тихомълком напусна терасата, а после и сградата. Навън прекара десетина минути, дишайки горещия въздух на голата пустош и след като установи, че с монотонния си вървеж в жегата само влошава нещата, реши да се върне. След като отиде обратно до входа на сградата обаче, Запада установи, че си е забравил горе ключа. Той направи няколко крачки назад, за да го забележат по-лесно от терасата, и започна да маха с ръце и да вика. Неговите партньори от върхушката на ОВЛ го чуха още когато извика за първи път, но го оставиха да повтаря молбите си, докато на самия него не му омръзнаха и не спря. След това, без който и да е от тях да напуска своята територия от терасата, останалите трима уточниха помежду си, че са направили това само защото Запада наистина си го е заслужавал.
Мина време и този път реши да излезе Изтока, понеже установи, че му е свършило плажното масло, а възнамеряваше да прекара още няколко часа на слънце, та за да е сигурен, че няма да изгори, реши да отиде до единия от партерите, в който имаше и плажни принадлежности. Той обаче си бе извадил поука от грешката на Запада и нямаше намерение да я повтаря. Изтока смяташе, че някогашният му другар е изпаднал в това положение, защото предварително не е засвидетелствал своите добри чувства към останалите. “Но ако сега аз го направя, мислеше си Изтока, ще накарам другите да сторят същото и така няма да има повод за притеснение. Ето защо, преди да тръгне, той тържествено даде нещо като клетва за вярност към останалите двама, а те от своя страна му благодариха и направиха равнозначно обещание.
Изтока напусна терасата и не след дълго се озова зад входната врата. Отпреде ѝ той видя отчаяния лик на Запада, на когото никой не се бе притекъл на помощ. Изтока обаче нямаше да допусне някогашния си партньор в борбата за оцеляване отново да се качи на върха и затова бързо – веднага, щом се измъкна през вратата – той мигом я затвори пак. Така не даде на другия и най-малък шанс дори да опита да се промуши обратно. Ала направи това само за свое съжаление, тъй като след няколко минути, връщайки се с малка бутилка плажно масло, Изтока установи, че неговият ключ също липсва. Хрумна му, че може да го е забравил горе. И като потвърждение на предположението му дойде въпросът на Запада:
– И твоят ли е в панталоните?
Изтока само го погледна объркано и изненадано, без да му отговори. Сетне вдигна глава нагоре към терасата, на която бяха останали само Севера и Юга. В онзи момент той мислено се благослови, задето му беше хрумнало да заяви пред тях жертвоготовността си, и понеже те бяха направили същото, Изтока беше сигурен, че веднага, щом се обадеше за помощ, някой от тях щеше да слезе и да го пусне вътре. Само че грешеше. Първо уверени и овладени, а после колебливи и все по-изпълнени с притеснение, молбите на Изтока се придвижиха динамически от пиано пианисимо до най-силното форте и след като прогониха и малкото птици, които току се мяркаха в небето, заглъхнаха.
След като не продумаха и не реагираха по време на настойчивите молби на Изтока, Севера и Юга останаха застинали и смълчани още известно време. Когато изтекоха между десет и петнайсет минути, откакто изпадналият в беда вече беше млъкнал, двамата най-сетне проговориха:
– Ако се беше случило на теб - каза Юга на Севера, - нямай съмнение, че щях да ти се притека на помощ.
– Аз бих направил същото - отвърна Севера и след малко добави: - Те двамата просто си го заслужаваха.
Въпреки думите си обаче и Севера, и Юга се надяваха единият от тях да се окаже в същата ситуация като Изтока и Запада, за да стане по този начин другият едноличен владетел на терасата. Тя, разбира се, беше само една алегория. Истинската цел и на четиримата бе върховна власт в Обществото на влиятелните личности.
Нито Севера, нито Юга обаче бяха готови да отстъпят в името на каквото и да е. Дори да им се приискаше да излязат за нещо, те начаса се сещаха за съдбата на Изтока и Запада и не напускаха местата си. Минаха обаче много часове. Сутринта и обедът отдавна бяха отминали; бе свършил и онзи красив, но кратък момент на привечерта: сега навън цареше непрогледен мрак. И понеже и Севера, и Юга бяха вече гладни, те решиха да се споразумеят. Разбраха се да отидат да вземат храна заедно, попречвайки на всяка цена на прокудените отново да влязат. За да се подсигурят, двамата щяха да носят и по един лютив спрей за самозащита.
Слизайки долу, те не откриха нито Запада, нито Изтока да стоят пред вратата. Това донякъде ги успокои, защото решиха, че двамата са тръгнали да скитат с отчаяната и изцяло напразна надежда, че ще намерят спасение. Въпреки това предположение обаче и Севера, и Юга извадиха лютивите си спрейове, когато тръгнаха да излизат. Ала всичко стана изведнъж…
Затворили вратата след себе си, двамата тръгнаха напред. Севера тъкмо бе направил няколко крачки с Юга, пристъпящ зад него, когато изведнъж Изтока и Запада изскочиха от нищото и заудряха и двамата с дебели дървени пръчки, които бяха намерили наоколо. Севера и Юга пък извадиха лютивите си спрейове и започнаха да пръскат уж към нападателите си, но в спречкването те успяха да им ги отнемат и на свой ред също започнаха люта атака. А жертвите се спуснаха напосоки и като също грабнаха по една пръчка отнякъде, заудряха с тях Изтока и Запада. В естествения подбор на борбата нямаше милост за никого и накрая всички се разпръснаха кой накъдето свари, защото болката от ослепените им очи и посинените им тела просто не им позволяваше да продължат... И каква забележителна случайност бе, че Изтока, Запада, Севера и Юга се пръснаха точно в четири посоки!
Докато всички бяха още задъхани и търкаха очите си заради лютата болка, Юга изведнъж се сети за нещо. Той издаде тих смутен звук, който обаче бе достатъчно ясен, за да бъде усетено притеснението в него. Юга беше забравил ключа си горе. Това се изясни за останалите, когато – въпреки болката, от която дори се присвиваше, той успя да попита Севера дали е взел своя ключ. Учестеното дишане на всички се успокои, а после почти нацяло утихна, за да освободи звуково пространство за отговора на Севера. След малко той се заби като четири остри ножа в четирите сърца на лидерите на ОВЛ:
– Не.
Настана пълна тишина. Болката от инвазивните набези на спрея върху очите и на четиримата взе да отшумява, оставяйки единствено слепотата им. Някъде отдалеч долиташе звукът от песента на щурчета, като от време на време се долавяше и някой незнанен пукот, който за малко се забиваше в тишината подобно на хилав пирон, а след това падаше някъде и се изгубваше в мрака. Четирите най-влиятелни личности знаеха, че са напълно сами в нищото и са обречени на гладна смърт. Не това обаче беше главното, което смущаваше мислите им. Някъде дълбоко в себе си и четиримата се питаха коя всъщност е била грешката им: очевидният абсурд, че за толкова кратко време всичките направиха една и съща очевидна глупост, залоствайки се отвън без ключове, или че още когато първият от тях помоли за помощ, останалите не направиха нищо, таейки надежди скоро още двама да го последват...
Това вече беше без значение. Най-влиятелните личности в света стояха пред своята обикновена на пръв поглед сграда, която, издигаща се пред тяхната безпомощност, им изглеждаше някак далечна и величествена.
02 – 13.08.2022
Созопол – Бургас