На сестра ми, която винаги ме разсмива
1.
В Рая никой не е нещастен. Там всички хора са щастливи. Слънцето никога не спира да пече, а дъжд не вали.
Обитателите на Рая не знаят какво е локва. Затова, ако по някакви неблагоприятни съдбовни обстоятелства се случи да попаднат на такава, те по-вероятно биха я взели за портал към друго измерение, отколкото за най-обикновено находище на мръсна вода.
В Рая също така няма бедност. Няма и войни, защото няма власт. Там човеците нямат управници. Освен това никой не работи и никой не притежава нищо повече от едно жилище - досущ като това на всички останали. Така няма конкуренция, нито борба за надмощие. Всички гледат един на друг като на приятели.
Райските земи не познават и разрушаващата сила на мислите, не са им известни самотата и страданието - въобще, от хората, които живеят на земята, за какво става дума, най-добре могат да разберат единствено безмозъчните. Или, казано по друг начин, Рая няма общо с нашия свят.
2.
В Рая всички се казват Ха. Така е, защото те не виждат как, ако бъдат разноименни, това би допринесло за щастието им.
Ха, за когото ще става дума оттук нататък, нямаше прословутата съдба на някои свои литературни братовчеди - един, събудил се като гигантско насекомо, друг, отказал да плаче за майка си, а трети, умрял от мъка по възлюбения си шинел. Нашият Ха беше, тъй да се каже, един изкупителен герой. Някой, който се оказа чисто и просто на подходящото място в точното време - и то по пълна случайност, само за да види и да разговаря с онзи персонаж, който всъщност може да се смята за истински важен или поне за доста по-значим в контекста на това повествование.
А с какво толкова бе специален човекът, когото Ха забеляза по време на една от своите безцелни разходки в един от многобройните зелени паркове в Рая, където този ден беше само един от безкрайните слънчеви дни, предстои да разберем по-нататък.
3.
Докато се скиташе по дълга алея, на която един след друг, на определени пространствени промеждутъци, се редуваха завои, Ха съгледа възрастен човек да стои встрани от пътя и да съзерцава небето. Тук, за да бъде по-ясно на читателите, е важно да отбележим, че значителна част от хората в Рая бродят по цял ден, защото им е скучно. Иначе са много доволни от живота си. Както и да е. Сега нека се върнем при стареца.
Той носеше плътно тъмносиньо палто, подходящо за есента, която жителите на Рая не познаваха, защото при тях беше вечно лято. На главата на стария човек се мъдреше килнат на една страна каскет, а в ръката си той държеше лула, която пушеше, сякаш беше напълно погълнат от заниманието. Панталоните му бяха силно нагънати в долната част на краката и изглеждаха като да бяха много дълги и всъщност той да ги бе смъкнал, но палтото му да го криеше, та когато старецът решеше, да можеше невъзмутимо да прочисти пикочните си пътища точно върху яркозелената трева пред себе си. Очите му спокойно и благонамерено гаснеха зад очилата с рогови рамки, но Ха все още не можеше да види това, защото гледаше човека в профил, а не в анфас.
Прекарал известно време, взирайки се в чудноватия образ пред себе си, Ха реши да се приближи до обгърнатото от дим лице, чийто притежател беше скрил другата си ръка в джоба на палтото и методично я караше да тършува в него, като че ли търсеше нещо.
- Какво правите тук, господин Ха? - загрижено попита новодошлият, заставайки до стареца така, че последният да му бъде перпендикулярен.
Отговор не последва. Старецът само дръпна от лулата си и в същия момент другата му ръка се подаде от джоба, стиснала кръгла златиста дреболия със здрав конец, навит на ролка по средата. Приличаше на йо-йо, чийто край възрастният човек се зае да пуска до долу и после да изтегля нагоре. Старецът правеше това почти по инерция, като продължаваше да пуши и да гледа небето, без да обръща внимание на натрапника до себе си. Щом почака малко обаче, Ха реши да го попита пак. Той зададе въпроса си по следния начин:
- Да не сте се изгубили?
Дали защото бе заговорил повторно, или понеже леко беше повишил тона си, този път Ха привлече вниманието на стареца и той се обърна с лице към него, така че нашият герой най-сетне успя да види спокойните и замислени тъмнокафяви очи, обгърнати от лек дим и скрити зад дебелите стъкла на очилата.
- Мед ли продавате? - попита на свой ред старецът с цялата невинност, на която беше способен.
Ха го изгледа. “Луд - каза си той. - Няма какъв да бъде.” Но в Рая всички бяха в добро душевно състояние, защото нямаше основание за обратното. Тогава откъде се беше появил този неха?
- Разхождам се - отговорът на Ха дойде машинално. Той продължаваше да гледа човека пред себе си.
- О, извинете - някак оживено отвърна старецът и с леко тревожен жест свали по-ниско ръката, с която държеше лулата, - в моята страна има недостиг на мед и Ви взех за един от новите продавачи. А Вие нямате никакви униформени знаци, които да насочват към това. Нито носите мед - странникът все да се извинява. - Това трябва да е от климатичните изменения. Днес е необичайно слънчев ден и главата ми е прегряла. Затова и Вас помислих за меден търговец. Простете.
Старецът направи недодялан жест с ръката, в която беше лулата му, за да изрази съжалението си, а после дръпна задълго и издиша гъста струя дим. През това време Ха го гледаше объркан. Първо, хората в Рая мислеха, че няма други земи отвъд техния окъпан от слънцето свят. Пък и самите приказки, и поведението на стареца се струваха на нашия герой абсурдни; нещо повече - без да си дава ясно сметка защо, Ха ги смяташе за зловещи.
- Откъде сте Вие? - съмнително попита той стареца.
- Не знам. - Старият човек отговори кратко и прямо. Той гледаше Ха право в очите.
- Искате да кажете, че не знаете откъде сте, така ли? Нали именно за Вашата страна говорехте, че в нея нямало мед.
- Недостиг - поправи го старецът. - Казах Ви, че има недостиг на мед. И това причина ли е да зная как се казва страната ми?
Ха се готвеше да отвърне, когато другият го прекъсна:
- Не знам нито коя е тя, нито какви са размерите ѝ. Нямам идея и колко хора живеят в нея, или кой и как я управлява. Но отскоро там сме свидетели на осезаем недостиг на мед и може би тъкмо властите са наели тези нови и предимно млади чуждестранни продавачи, които обикалят градове и села и предлагат стоката си на когото срещнат.
- А за какво ви е този мед? - попита Ха, гледайки стария мъж насреща си с все по-нарастващо любопитство, което изместваше вцепенението от първоначалната изненада.
- Това е просто - отвърна старецът, сякаш му бяха задали извънредно лесен въпрос, и отново поднесе лулата към устата си. - Защото в моята страна вали пепел.
Очите на Ха се разшириха.
- Какво имате предвид?
- Нищо. Просто Ви отговарям.
- Нима в държавата Ви вали пепел?
- Определено. Макар че не знам какво е “държава”.
Ха не обърна внимание на последното. Той продължи да пита:
- От колко време валят тези дъждове? И каква е причината?
Старецът се замисли. Погледна настрани и се взря в красивите зелени поляни, огрени от вечно бликащата и неизчерпаема светлина на райското слънце.
- Не помня със сигурност, но мисля, че заваля отдавна. Поне от първия такъв дъжд е минало достатъчно време, за да е приел вече всеки случващото се за нормално. - Старецът отново се извърна към Ха. Погледът му беше спокоен и неподвижен. - Колкото до причината… Един ден от небето просто заваля пепел и това е.
- Никога ли не спира да вали? - въпросът на Ха излезе от него съвсем естествено - той сякаш се бе слял с желанието си да добие пълна представа за историята.
- Не - отговори старецът и после отново се взря в пейзажа наоколо.
Краят на поляните така и не се виждаше. Цветът им искреше от лъчите на слънцето и единственото, което нарушаваше впечатляващата им цялост, беше дългата вита алея, прорязваща зеленото безбрежие като змиевидна река. Нито един малък връх на трева на трепваше и никой не се мяркаше наоколо. Бяха само Ха и неизвестният господин, който внимателно дръпна от лулата си и бавно издиша дима, възторгнат от ширналата се пред него природна красота.
- А как се озовахте тук? - наруши мълчанието Ха, като гледаше стареца с неприсъща за себе си вдълбоченост.
В началото човекът дори не издаде, че е чул въпроса и продължи своето безизразно съзерцание. После ъгълчетата на устата му леко потръпнаха и се дръпнаха назад, и той набързо примигна. След това възстанови спокойното си и непоклатимо изражение и като се обърна към Ха, започна:
- Пепелта заваля отдавна - повтори той. - Не помня точно кога, но постепенно тя доведе до сривовете на някои хора. Едни свикнаха, научиха се да живеят така. Казваха, че каквото днес имаш, утре може да го изгубиш и това е съвсем естествено. Причината: животът бил безпардонен, но пък си бил също така и шанс, та трябвало все пак да сме му благодарни, задето по случайност или не той се бил паднал тъкмо на нас. - Старият човек си пое дъх за кратко и заговори с друг тон: - Използвахме мед. Всички. Оказа се, че от храните, които ядем, единствено в него се намира нещо, стимулиращо психиката на хората, така че те да могат да понесат новия пепеляв свят. Въпреки това обаче беше трудно да се издържа. Светът ни стана сив и обгорен. Постепенно и медът започна да се изчерпва и се наложи да го получаваме като внос, защото нашите пчели не смогваха с производството, пък и много от тях измряха от отчаяние. И те като хората понасяха пепелта различно, макар за повечето тя да бе главно пречка за летенето и извършването на обичайните дейности. Ето защо все по-често взеха да се забелязват тези чужди доставчици и продавачи на мед, който обаче за много хора се оказа неефективно лекарство срещу психологическите щети, причинени от дъждовете. Не след дълго броят на непригодните към сменената реалност започна да нараства и продължи да се увеличава до момента, в който Властта не излезе със специална заповед по случая. Бе се взело решение, с цел опазването и излекуването на всички, неспособни да свикнат с пепелта - а не за съпротива срещу нея, да се учредят специални медицински центрове; заведения, в които щеше да се осъществява лечението на неадаптивните. - Странникът направи кратка пауза, колкото да дръпне от лулата си и да развие конеца на златната си играчка, след което пак поде разказа: - Скоро единствените сгради, които се строяха в родината ми, бяха райските центрове. - Зениците на стареца се изместиха в горните десни ъгли на очните му ябълки и за момент останаха така: - Там се изпращаха всички “опепеленоболни”. Назначаваха им някакво непроучено лечение, за което никой не знаеше дали ще успее да им помогне, или пък просто ежечасно ги тъпчеха с антидепресанти. Третираха ги по старата метода, която с години бяха прилагали върху душевноболните, но за която в този случай нямаше никакви доказателства, че има какъвто и да било шанс да доведе до подобрение на постъпилите. Причината беше, че тези хора не бяха луди по рождение и не се бяха побъркали сами. Горките… просто се опепелиха отвътре. - Старецът отново се умълча. Нито един мускул от лицето му не потрепваше, но за миг то леко заприлича на цигулка, която някой подръпна на шега. Като че ли устните му едва забележимо се отлепиха, но не защото той се готвеше да каже нещо, а просто така - от краткосрочния провал на усилието да стоят допрени една до друга. След това те отново се слепиха, но само за малко, понеже, с неочаквана горчивина в тона, старецът зададе на Ха следния риторичен въпрос: - Нали знаете, че във всичко неминуемо се срещат нарушители? - Казвайки това, той се подсмихна и поднесе лулата към сухата си уста. Ха се взираше в него, без да разбира. - А може и самият Вие да сте един от тях… - След като две стари трапчинки отново се появиха на лицето му и странникът остана така за няколко мига, той продължи, но вече с по-строг и делови глас: - В началото райските отделения бяха болници. Те приемаха само онези, които се бяха опепелили отвътре. Чрез медикаментите и най-вече заради количеството, което им се даваше, страдащите се пренасяха в друга реалност - място, където, както казваха самите лекари, “слънцето никога не спира да пече, а дъжд не вали”. - Старият човек дръпна от лулата. - Постепенно обаче болниците се превърнаха в санаториуми. Райските отделения започнаха да приемат всички, които не можеха да намерят така нареченото щастие в битието. Но които за сметка на това бяха готови да инвестират колкото е необходимо в лечението си.
Постепенно се разкриха още райски отделения - правеха се все по-бързо и в тях се използваха все по-разнообразни лекарства - редица от тях неизпробвани или със съмнителен състав, само и само да се осигури удоволствие за разстроената клиентела. С други думи, хората, които можеха да си позволят, плащаха, за да бъдат чисто и просто надрусани, стига това да означаваше бягство от изпепелената действителност.
Странникът, който при последните си думи беше направил няколко резки повторения с позлатената си играчка, сега се успокои, започна да я свива и отпуска по-бавно и задълго дръпна от лулата си, като после се освободи от дима с дълбока въздишка, но насочена настрани - така че да не запрати гъстата бяла струя в лицето на Ха. Той от своя страна го гледаше и точно сега наум се молеше старецът да се извърне, за да не вижда за известно време очите му. Ала странният господин обаче не го правеше и съвсем невъзмутимо се взираше в един от многото хаховци в Рая - точно този, който съвсем случайно - горкичкият!, се оказа нашият изкупителен герой. Накрая обаче Ха не се сдържа и попита:
- Искате да кажете, че всичко тук не е истинско?
Старeцът го изгледа за секунди, а после завъртя глава под ъгъл четиридесет и пет градуса и след едно последно разгъване на играчката си, той я пъхна обратно в джоба на палтото. Все едно слагаше край на някакъв тайнствен ритуал. И като се съсредоточи в лулата си, която сега държеше с две ръце и внимателно разглеждаше, старецът цял се обърна настрани и така показа на Ха, че срещата им е приключила. У последния обаче яростно се надигна нетърпение и той продължи да упорства:
- Нима всичко е само някаква наркоманска халюцинация!? И аз ли съм участник в нея!? Това ли е щастието!? Само по този начин ли е възможно? - Той никога не бе изричал толкова дръзки думи и не се бе чувствал така вън от себе си. Но и изобщо никога не се бе усещал жив в такава изключителна степен.
Старецът мълчеше и гледаше лулата си. Ха бе спрял отчаян, но и едновременно някак обнадежден поглед върху него. Изведнъж повя хлад. Топлият летен полъх, който беше характерен за Рая, рязко се смени от необичайно студен вятър, брулещ дърветата. Ха инстинктивно се огледа. Отрупаните със зеленина клони наоколо сега бяха превити под тежестта на хиляди кафяви листи, които разбушувалият се студен въздух събаряше по земята. Слънцето внезапно бе потънало зад гъсти сиви облаци, погълнали светлината и превърнали я в белезникава потиснатост. Самото време се бе сменило. На Ха му се стори, че може да долови звука от ожесточеното тиктакане на невидими часовникови стрелки - препускащи, сякаш завихряни от електрическите бъркалки на миксер. На мястото на деня неусетно дойде непроницаема нощ, в която единственото, което нашият герой можеше да различи, беше димът от лулата на стареца. Въпреки това той изпита необичаен прилив на смелост и решителност и извика на странника:
- КОЙ СТЕ ВИЕ ТОГАВА? ОТКЪДЕ ЗНАЕТЕ ТОВА? И ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ЧОВЕК ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВ В ПЕПЕЛТА?
Чу се смях. Кратък и кух. Последва мълчание. Долови се само лекият звук от деликатно разцепване на въздуха, предизвикано от движението на някого. И когато видя идеално подредените бели зъби на стареца, разкрили се заради широката му усмивка в мрака, Ха успя само да си помисли, че никога не е виждал по-ужасяващо нещо през живота си и че едва ли отново ще стане свидетел на подобно. А после - за броени късове от времето - той усети как нещо го потиска. Бе почувствал, че стомахът му се свива от страх още когато задуха студеният вятър, но сега… Далечни и неясни удари се стоварваха върху железните порти на съзнанието му, което той за първи път си представяше като крепост. Какво означаваше всичко това? Къде бе отишъл Рая? Ха пребледня и усети как леки капки студена пот се стичат по челото и страните му. Тогава мракът пред него се оцвети в червеникаво и старецът, чието лице необяснимо се бе подмладило, нададе пронизителен налудничав вик. Той беше забил палеца си в отвора на лулата и няколко искри бяха изхвърчали заради натиска.
- АЗ СЪМ БОЛЕН! - изкрещя подмладилият се старец. - БОЛЕН! - И усмивката му сякаш се опъна още, като че зае цялото му лице, макар на практика тя да беше единственото нещо от него, което се различаваше в тъмнината. Искрите от лулата му се бяха стопили.
Странникът полека се приближи до Ха. Заради дълбокия мрак обаче той продължаваше да вижда само безумната му усмивка. Тогава старецът поднесе пръста си, все тъй забит в отвора на лулата, съвсем близо до лицето на героя ни и започна неистово да се смее:
- ХА-ХА-ХА! ГОСПОД ДА ВИ ВЗЕМЕ, ДЯВОЛИ! - По незнаен начин старецът успяваше да вика, без да отваря устата си и да разваля ужасяващата си усмивка. - АЗ СЪМ БОЛЕН, СЛАВА ТЕБЕ ГОСПОДИ, БОЛЕН СЪМ! ЕЛА ДА СИ НАГЛЕДАШ ПИЛЦИТЕ, да видиш как са се окъпали в боя!... - Последните му думи бяха изречени с мрачен и дълбок глас. Той ги каза, след като тъкмо беше обърнал гръб на ужасения Ха, и с последвал отново силен смях, старецът постепенно се смали и не след дълго изчезна сред тъмнината. Това стана тъй загадъчно, както необяснимо и забулено в тайнственост бе и самото му присъствие посред зелената безкрайност на Рая.
А междувременно нашият избраник отначало едва доловимо, а после все по-отчетливо започна да чува веселия звук от позната звънка мелодия и успя да отвори очи точно навреме, за да види как слънчевите лъчи нахлуват през прозорците на стаята му и заедно с ведрата музика от радиостанция “Радост” го приканват към поредния прекрасен ден на безгрижие.
4.
Избраният на случаен принцип от нас образ все още не може да намери обяснение за онова, което преживя, макар и само насън. А сън ли беше то наистина?
За Ха това всъщност няма значение. Неговият безгрижен живот продължава и до днес, а кой знае - може би ще трае завинаги.
Но какъв беше смисълът от цялата тази история?
Това е Ваша работа - на вас, читателите. Аз само Ви разказах една необичайна случка в Рая, за да знаете, че такива чудеса стават и там.
* * *
ПП: Едно-единствено нещо настъпи в безоблачното съществуване на нашия герой, който впрочем няма и най-бегла представа, че е бил предопределен с томболата на случайността. Сега Ха отново се разхожда, но понякога се спира ей така, вървейки сред необятната зеленина на Рая, и продължително се взира в ясното небе. Бе го правил и преди. Но - както никога до този момент - той беше започнал да забелязва дребни пукнатини сред синята шир - сякаш пробити от най-тънката игла на света, зад които в сиво-черно се очертаваше пейзажът отвъд високи прозорци, преградени с решетки, боядисани в бледорозов цвят.
…Ха бе единственият в целия Рай, който виждаше дупките по небето и учуден се спираше да ги наблюдава…
24.02 - 03.03.2022
Бургас