КРАЙ

Светът се покашля. И добрите хора извадиха дробовете му през гърба. После го сви стомахът. И всеки се оказа гастроентеролог. Сега светът ни се смее. Даже му се стичат сълзи. Но на нас май ни липсва. Имам предвид автохумор. Жалко. Представлението върви към финал. Скоро на сцената ще остане само умореният, грохнал старец, примирено мълвящ една много минала, ала все така настояща дума. “Есхатос…” Етажи. Ако първият е несполучлив, пада цялата сграда. Същинското. Онова, което гради нещата. При хората то е изгнило. И червеите ядат асфалт. Вкусът е приятен. Усеща се много повече плът. Човекът иска да оцелее. А Слънцето са̀мо грее. И преди, и след. Неусетно по лъчите му полазват хиляди мравки. Поне се опитват. Но Слънцето се отръсква от тях. Невъзмутимо. Само червеите чуват как мравките пищят, падайки на земята. Но не им се нахвърлят. Все още се хранят с асфалт. А щом разбират, че свършва, предпочитат да изядат един друг себе си. Така им е по-добре. И чакат. Гледат. Скоро добрите хора ще угасят слънцето. С Калки ще се затвори цикълът. Този. И светът ще започне да живее отново. Гор Видал. Градът на огледалата ще бъде сринат и последният Буендия ще “го ядат мравките”. Гарсия Маркес. Но помежду им има общи неща. Най-вече едно. Искат да научат хората. Теди (от “Калки”) си задава екзистенциален въпрос. “Защо хората все търсят небето над себе си и никога не поглеждат надолу или встрани?’’. Перифразирам. Ала е това. Проблематиката на романа. Цялата в едно изречение. Поука. Която никой не забелязва. Дали защото не завършва с точка, а с въпросителен знак? “Адът- това са другите”. Сартр. Тогава краят ще бъде ад. Заради хората. Защото те създават нещата. И правят постъпките. Освен това използват различни думи. И сложни. И много сложни. Понякога не ги разбират сами. Освен това викат. От трибуни. И от скамейки. И дори от дъсчени сцени. Крещят. А аз все чувам гласа, който затихва. Онзи на беловласия старец. Сцената му е невидима. И той все още мълви… “есхатос”. Възможно ли е да се нагледаш на гледки? Сигурно. И това представлява краят. Да ти омръзне. От всичко. “Слънцето е неизбежно”. Казал го е Бегбеде. Светлина ще има и след като свършим. Персонално. А и всички накуп. Когато на Вселената ѝ омръзне.