TЕМПЕРА (II ГЛАВА)

Момчето с мирис на кисело, както всички щяха да го наричат в бъдеще, беше от ония деца, които се срещаха в целия свят на границата на две поголовни опустошения. Когато в ранното утро на първи април Атанас го въведе в къщата, Лазар и Ана-Мария помислиха, че той се шегува. Но скоро жена му се убеди в някогашното си прозрение, че гниещата болка, която овоняваше тялото на мъжа й, е причинена единствено от невъзможността му да върже самотата си за врата и да я разхожда като циркова мечка из улиците. По тази причина беше довел и Момчето с мирис на кисело- намерил го прашно и безпризорно до разплетената кора на един изгнил дънер и го взел със себе си като ръждясал медал за някога проявена храброст. Въпреки това Ана-Мария щеше да приеме и отгледа Момчето със свойската решителност, характерна за жените от онова време. То несигурно се показа на другите в семейството, което бе оцеляло по една чиста случайност, устоявайки на разрушителната тъга, метастазираща в изсъхналото на старини тяло на Атанас. Идвайки, Момчето с мирис на кисело носеше чувал за картофи с две дупки в краищата и ръцете му бяха зацапани с разтечен тебешир. На Ана-Мария й отне повече от две седмици, три денонощия и един подиробед, в които на няколко пъти влизаше в неравностойно стълкновение с мръсотията на уличния живот, за да се убеди тя в истината: както са те възпитали като малък, така и ще живееш след това. Но докато се опитваше да изчисти кожата му от силно наслоения вътре прах, който караше ръцете на момчето да приличат на сивкав камък, Ана-Мария не можеше да откъсне мислите си от непрестанния ронлив звук, заглушаващ и длъгнестия звяр в образа на водната струя. Едва по-късно, когато видя Момчето с мирис на кисело да поглъща най-различни камъчета във двора, тя щеше да разбере, че звукът е бил причинен от ужасните му меланхолични колики. Така и обаче не можа да приеме мисълта за болестта, която караше червата му да издават бучащите звуци на раздразнена магма и до края на живота си Ана-Мария смяташе, че това чудато дете е пряк наследник на първите описани динозаври- игуадоните.*

След като Атанас Теодоров несъзнателно беше задоволил болното си тщеславие с последната щуротия, провокирана от изтъргуваната му самота, той се отдаде изцяло на Революцията срещу снега. Плътта на епохалния му бунтовен устрем придобиваше все по-розов цвят, подхранвана се от зноя на изпепеляващите летни горещници и единственото, което можеше да го разсее, беше борбата с безмилостните атаки на кръвожадни комари. Тогава, поглеждайки нещата през призмата на своята замечтана същност, Атанас Теодоров за първи път беше предположил това, което след много години, когато Войната беше принудила хората камък по камък да построят живота си отначало, щеше окончателно да се потвърди: че светът е пълен с комари. Но не страхът от малария, а само дълбоката неприязън, която от невръстен хранеше към този род кръвопиещи твари, щеше да го накара да примъкне в стаята си дълбокия леген за пране и да го напълни целия с кубчета лед и алуминиеви лъжици. Първоначално той опита да се справи с вредителите, като ги пренебрегне. Това породи неуспех, тъй като безразличието само усилваше апетита на лакомите им хоботи. Тогава Атанас Теодоров осъзна, че най-голямата му страст, станала причина за рождението на над хиляда нови създания, е била породена от отдадеността, с която той влезе в продължителната борба с женските комари. Но вторият метод беше суров, старателно обмислен и практически установен. Всеки път, щом Атанас усетеше върху кожата си сърбящия огън, причинен от някоя нова зачервена грапавина, той моментално натъркваше мястото с лед и силно го притискаше с върха на някоя от замръзналите лъжици. Веднъж, докато той се опитваше да облекчи томителното смъдене, Ана-Мария неочаквано влезе в стаята и с две думи разпердушини цялата внушителна хамалогия на механизма му за борба с комари:

- Затваряй прозорците. - каза му тя.

По-късно, когато по тези земи се разнесе чудото на първия магнетофон за столетието, лишено от други събития освен Революцията срещу снега и строежа на никога недовършената канализация, Атанас Теодоров най-сетне разбра. Оказа се, че на този свят има нещо, което го ужасява дотолкова, че е склонен да забрави за всичките си грандиозни победи и още по-грандиозните загуби в безплодната си война с комарите. Това беше усещането за неизвестност. Чудеше се какви ли са хората отвъд обраслите с буйна трева граници на Околието, какъв е животът им и откъде идват всичките им монументални идеи. Затова, когато избухна Революцията срещу снега, тя беше толкова силно притисната в теснотията на една сюрия други събития и въпроси, които нейният главен деец сам си задаваше, че още на следващия ден, след като безславно беше приключила, почти никой нямаше да я помни. Любовта, за която Атанас Теодоров смяташе, че няма какво ново да му предложи и че я е изпитвал по един или друг начин хиляди пъти в своя живот, дойде наистина, запушила всичките си пробойни, малко преди Смъртта. Тя, от своя страна, колкото и скоропостижна да бе, не изненада никого, а най-вече самия него- тъй като той беше очаквал да я срещне отново в продължение на девет дълги месеца и петнадесет още по-дълги дни. Новата му любов беше толкова силна, че Атанас капитулира пред нея почти толкова бързо, колкото и във всеки един от злободневните спорове, които беше водил с жена си в изтощителната поредица от несвършващи дни, родили се и погинали под знака на преднамереното разбирателство в брака. Защото въпреки взривяващите страсти, въздигали и опустошавали душата му на младини, а и след това, когато вече се беше оженил, за Атанас Теодоров тези увлечения не представляваха нищо друго освен поредния опит да задоволи първичния си нагон. Усетеше ли съкровения допир на отмаляла от обич женска ръка, стремяща се не към обраслия с твърди косми и неутолима самота чувствен център на тялото му, сковаваше го страх до напикаване. Нежността и безсилието, които рано или късно започваха да изпитват всички любовници на този вечен свят без вечна любов, бяха в основата на атавистичния ужас, изпитван от мъжете в рода на Атанас пред възможността да се превърнат в обвързани хора с положение обществото. Затова, макар да си беше създал името на непоправим любовник и романтик и често да беше смятан от другите за късно роден рицар трувер, до края на живота си Атанас Теодоров остана атеист в небесния храм на влюбените. Но това се промени в деня, когато той се сблъска със загадъчното чудо на първия магнетофон в Околието. Купи го в последната година на отживялата търговия с малини и изуми всички с мистиката на своята придобивка. Отзвукът от появата на смятаната от всички за вълшебна магнитна лента стана причина за такова вълнение и стълпотворение пред дома на Атанас Теодоров, че жена му се видя принудена да изнесе на входа голямата ракитова кошница, в която всеки трябваше да остави по нещо в замяна на невероятното преживяване. По времето на процъфтяващата малинова търговия тя бе напълвала кошницата до два пъти за един ден, когато беше сезон, и с изкараното правеше толкова компоти и замразени торби с плодове, че ако беше спестовна, би могла вечно да тъне в охолство. Затова, след като бъдещето се наложи със своето напористо предприемачество и завинаги постави край на малиновата икономика, съществувала близо половин век в Околието, Ана-Мария каза:

- В тази страна човек може да бъде щастлив само ако има пари.

Ала тя подозираше финансовата превратност още от деня, когато без да го е замисляла предварително, върна надеждата на улицата на бедните държавни музеи и културните центрове. Може по случайност, но все пак тя го извърши с присъщия вътрешен усет на майката, която бе от деня на раждането си до смъртта, дошла по-скоро насила, отколкото по собствено желание- само заради несъмнената вяра във верността на едно загадъчно предсказание. И макар да бяха изпращали до Ана-Мария повече от дузина делегации и накрая самият Обединител** да се бе появил на вратата й в най-красивата си униформа от сърма и коприна, носейки своите искрени благодарности за въвеждането на платения вход, тя ги отпращаше всичките до един. Претекстът се криеше в увереността й, че не беше направила нищо повече от това да проведе една от последните и може би най-тежки битки в своя обречен живот на силна жена: тази срещу хаоса на тълпата. Призна също и че никога досега не е мислила и надали някога ще помисли за състоянието на държавните музеи. Върволицата пред дома на Атанас Теодоров се задържа за седем денонощия, сторили се на Ана-Мария по-безкрайни и от онези, които преди време беше прекарала във външния клозет, борейки се с физиологията на Лазар. Момчето с мирис на кисело стоеше до нея и с дълга извита вейка, взета от трапезарията, разбутваше желаещите да видят осмото чудо на света- магнетофона. Едва тогава, гледайки как това чудато дете, дълго смятано от всички за нямо, се опитва да й помогне с клонката, Ана-Мария осъзна, че цялата й старовремска покъщнина е направена от ракита. Тя беше избирала всичко през годините, когато в ликуващата вълна след Съединението хората, без да се замислят за практичността на нещата, се бяха втурвали в дълбоките води на новосъзиданието. Сега, след като модата на живота й на няколко пъти беше променяла дрехите си, непрестанно чудейки се със или без шлейф на роклята, със или без перо от жар птица в косите ще постигне по-внушителен вид, Ана-Мария бе вече преминала през твърде много беди и несрети, за да обръща внимание на подобни дреболии. На седмия ден, откакто се бе разчуло за появата на магнетофона и домът на Атанас Теодоров се бе превърнал в единствения културен център с платен вход в страната, един от чакащите се строполи по лице, изпечено от палещите лъчи на августовското слънце. Жертва на музейното чудо беше станал първият японец в Околието, който някога без предупреждение се беше появил в него и също тъй без предупреждение го беше напуснал, подгизнал до кости в тресавището на любовта. Дни наред той стоя на прага на небесната айвания, която неговата източна смърт му разкриваше, преди здравите ръце на местната лечителка да го издърпат обратно и почти завинаги на земята с думите:

- На света няма такова чудо, за което си струва човек да умре.

Японецът беше дошъл по тези места без охота- като всеки човек, обърнал гръб на родината само за да заживее в сиропиталището, което представляваше за него една чужда страна. Макар в годините на Войната да се прочу със създаването на цял японски квартал, който се доближаваше и с най-дребния детайл, като автентичността на кимоното и нишките на цветното оби, до мястото, където беше роден и отгледан, той така и не се освободи от паяжините на самотата, в чиито конци се беше оплел по време на дългия си поход от Изтока. Въпреки че нито някога се представи, нито пък заговори свободно на тукашния език, който отдавна можеше да разбира, първият японец спечели благоразположението на всички. В началото, когато той се появи, душите на хората все още празнуваха под знака на разюзданата радост, можеща да се намери под дърво и камък след първоначалната еуфория от новината за Съединението. По-късно тъкмо след като празненствата на духа бяха започнали да опротивяват на местните, се чу вестта за Независимостта и това стана причина за нова серия безконечни гуляи. Едва след като и те се стопиха и изтекоха по каналите на разсеяната народна памет, някой се запита как ли е решил японецът да се подвизава тук и какъв живот е водил, преди да извърши историческото си прекосяване на половината човешки свят. Той беше напуснал селото си по време на един от онези спорадични пролетни дъждове, които с мощта си изравяха новозасетите семена от пръстта и така попречваха на трудолюбивите селяни от Изтока да съберат добра реколта. Там наричаха тези бедствия с простичкото смирение на неуки хора: “възмездие от Боговете”. Именно такова, предизвикало разрухата, с която поколения наред местните жители не можаха да се преборят, беше накарало японеца да напусне дома си завинаги и повече никога да не погледне назад. Било от широкоскроеност, било от сляпо чувство за сътрудничество в битката със самотата, най-различни хора и събратя по скитничество го бяха подслонявали и бяха прекарвали с него несвършващите зимни нощи, в които всеки виждаше в небето размитите от забрава образи на своите предци. Тогава, задрямал под гаснещите звуци на прочувствената щурчова песен, пътуващият японец за първи път бе започнал да проявява навика, по който щяха да го разпознават и в бъдеще: отривистото му махане с ръка към облаците, когато, разбира се, такива имаше. Беше го усвоил още в невръстните дни на своя живот на заклет въздържател от всичко друго освен от любовта във всичките й разрушителни форми. В основата на тайнствената му привичка стоеше споменът за полу-сляпата леля Мае. Някога, в една от пясъчните бури, които в родното му село предшестваха всяко “възмездие от Боговете”, заострено камъче беше попаднало в лявото око на леля Мае, оставяйки я сляпа с него за цял живот. Тя винаги носеше черно оби със златист колан около кръста и силната й като на момиче в пубертета коса беше събрана в стегнат кок, който се държеше само благодарение на две клечки за ядене. Израснал в немотия и семейни раздори, пътуващият японец запази като най-щастлив спомен от детството си деня, когато, възползвайки се от една от паузите на куркащите си черва, леля Мае му разкри по детски смисъла на живота. Вечно махаща и гледаща със здравото си око към небето, тя неведнъж беше карала племенника си да се чуди каква е причината за този особен навик- ако такава въобще можеше да се намери. Но в един разтапящ се от горещина и лепкави пари следобед, в който задухът оставаше по кожата дори да се потопиш в студените води на океана, леля Мае му каза:

- Поздравявам мъртвите.

Години по-късно, по време на историческия преход, който пътуващият японец извърши през 80-те години на XIX век, това загнездило се в душата му прозрение изпълзя навън като хищник, търпеливо очаквал плячката си, и учуди всички по същия начин, както беше учудвал и самия него в миналото. Само в Околието никой не обърна внимание на необяснимата му привичка и това го спаси от жълтия ярем на нескончаемите догадки и подигравките. Хората там струваха път и с широко сърце приемаха всичко, което беше достатъчно силно да се задържи с крака на земята. Когато за нещо не можеха да си дадат обяснение, те се осланяха на прашасалото схващане, което по онова време все още намираше място в народната ни памет и въпреки петвековната забрава, не беше спирало да обединява предците ни: всяко чудо за три дни. Така, още щом се показа в подножието на съюзническата самота, която скрепяваше местните, и като армагани нахвърли пред тях дръгливите си, неугледни спомени на бедняк, пътуващият японец спечели доверието на всички полу-селяни, полу-граждани, живеещи в ничието пространство насред две напълно различни земи. Едва след много години, с обезкървени от страх лица и бучащи от разнопосочни шумове уши, застанали пред ужаса на една война, която дори не знаеха защо се беше провела, тукашните щяха да осъзнаят, че в безвремието между два свята също като тях още много майки са раждали децата си и като тях още много бащи с изморени чела са хранели своята многолюдна челяд. Ала по времето на бурното ликуване след Съединението, когато по тук дойде пътуващият японец, в Околието все още смятаха, че те са единствените господари на тази предградска земя на вечността и че едничката им утеха се крие в нейните дълбоки, тъжни недра на самотница с поругана чест. Така, щом първият човек от Изтока се засели тук, първоначално изумявайки всички с разположението на очите върху жълтеникавото лице, морен от прехода и умиращ от жаждата на възпаленото си тяло, той беше сметнат за Божи пратеник, символично преоблечен в разкапаните дрехи на човешката несрета. Затова, когато Ана-Мария научи за случилото се нещастие, тя го прие като знак със суеверността на всички налудничави жени, от чийто побъркан род тя се смяташе за първата здравомислеща. Затвори тежките врати на дома, прогони чакащите и потъна в изолацията на духовна майка и съвестна къщовница. По-късно, когато болките вече не й позволяваха да излиза, тя съжали за това, но никога не го заяви на всеослушание. Каза само:

- Направих каквото трябваше. За малко към лудостта в този дом да се прибави и греха от убийство.

*Игуадоните са първите растителноядни динозаври, изследвани от хората. Те са и първите динозаври, чиито живот и навици са изучени. **Цар Борис Трети(1894-1943).