ТОЙ И ТЯ

На баща ми

I

Една нищожна малка пейка –

еднаква с всички,

наредени в парка като редници.

Тя приютила е старица млада

и там, до нея, стар човек – младеж.

Край тях минават граждани, деца;

притичват хора със домашните любимци.

По броеница без финал

едно след друго

губят се в безбрежие зрънцата.

Но двамата не гледа никой:

май старците не съществуват.

II

Пейзажът в тяхно ляво е пустинен,

а зад гърба на двамата пропуква пролет.

Пред тях далечно свети лятото,

а в дясно на пустинниците зъзне зима.

Седят и двамата в Сахара -

във миг покрила се с цветя.

Там те с усмивка разговарят:

Вселената сега е тъй добра.

И хората на вятъра – прекрасни,

едва ли ще познаят старостта…

III

Далеч оттам - където никой не старее,

внезапно озоваха се и той, и тя.

Препрели те ръцете си,

не искат

ни пирамидите да гледат,

нито пък къщите,

оставени във пясъка от тях…

Полека стъпват той и тя:

вървят към края на пустинята.