Отдел „Процепи"

Беше най-студената декемврийска вечер от няколко години насам. Леден вятър събаряше и

последните листа от дърветата. Голият замръзнал асфалт беше в странна симбиоза с

тъмносивите градски цветове. Това обаче не спираше хората да прекарват своята Бъдни вечер

навън. Градът Z преливаше от забързани и сякаш полудели тълпи, толкова устремени към

последните стоки в почти изпразнените вече магазини, че те дори се блъскаха едни в други.

Защото по Коледа всичко се свързва с доставки на щастие. Затова и по празници най-трудно се

диша. Хората, превърнали се в куриери на радости, нямат време за въздух. Но и в това има

магия. В това, което задвижва тълпите. Хората простичко го наричат надежда и вяра, но това е, защото не се замислят дълбоко.

Градът бе натежал от украса. Елхи имаше навсякъде и то в различни цветове. Бяха и сини, и

жълти, и сребърни, и мигащи ... На върховете им грееха електрически звезди. Макар и силна,

тяхната светлина оставяше едно кухо и тягостно чувство. Ала в света на фалшиви брилянти

какво е една лъжлива звезда!?

По клоните на елхите шарени гирлянди разпръскваха своите живи отблясъци. Декори,

красиви шаблони и нарисувани обиграни усмивки на земните коледни ангели. Но някъде из

този панаир, изстинал от студения вятър, се чувстваше също и радост. В главната роля. На

малката дъсчена сцена в своята овехтяла и опърпана шатра тя грациозно се движеше в ритъма

на коледен танц, а старият подиум слабо скърцаше и леко се клатеше.

Въпреки силно мразовитото време сняг липсваше. Прозорците бяха покрити само с лек

скреж. Той беше нежната и красива резба на голямата коледна рамка.

***

Владо прекарваше навечерието на Коледа по особено празничен начин - търсеше левия си

чорап. При това вече цял час. Макар че повечето хора не биха разбрали сериозността на

начинанието му, той се отнасяше към него с подобаваща упоритост. Изведнъж звук, при това

силен, разсея момчето. Някой го търсеше. Изненада се кой би могъл да бъде и отиде да

отвори. С известно раздразнение откри, че на прага нямаше никого. Примигна и се върна

обратно. Тогава се чу звук като от почукване. Момчето помисли, че някой си прави шеги с

него и вече, видимо забързано и ядосано, отиде да отвори. Отново не видя никого. Напълно

убеден, че някой си прави глупави шеги, Владо затръшна силно вратата. Tретият път звукът

беше различен. Сякаш със специален инструмент, вдигащ силен шум, някой се опитваше да

развие пантите. Започнаха да се вдигат облаци от прах и малките шарнири един по един

излизаха от гнездата си. Накрая вратата се олюля и подобно на контузила се балерина, се

сгромоляса на пода.

Владо гледаше вцепенен случващото се. Не можеше да помръдне от мястото си. Само

мислите му трескаво се задвижиха. Това сигурно бяха крадци. Случващото се пред него обаче

по никакъв начин не даваше отговор на предположението му. Виждаха се само кълба прах,

раздразващ сетивата. Нямаше и следа от човешко присъствие.

Озадачен, Владо се приближи към мястото, където до преди минути се намираше тежката

синя врата. Той не успя да различи нищо, подсказващо за присъствието на човек. Тогава обаче

го чу. Беше пукот. После слабата светлина на стълбищното осветление примигна и угасна.

Само за секунда.

- Здравейте! И извинете за причинените неудобства! Аз съм Марта от отдел „Процепи“. -

долетя ненадейно от мрака. - Предполагам, че очаквате обяснение.

Последва мълчание. Момчето не отговаряше. „Аз полудявам!“- мислеше си то.

- Простете, но ми позволете да Ви поправя. - сериозно каза гласът . - Вие сте съвършено

нормален. Просто председателят на „Светът на звуковете“ замина за конференция, а

процеппорталите са в неизправност. Освен това ни трябва водач, който добре да познава

града. - обясни Марта.

- М…моля? - заекна Владо, отваряйки широко очи.

- Вижте, нямаме време за губене . Трябва да влезем вътре, за да Ви поясня какво се случва, и то

бързо. Очакват ни всичките процепслужители! - избъбри невидимата Марта и изненадващо

млъкна.

Падналата врата се изправи и някак отново застана на предишното си място. После Владо

почувства, че върви към големия и тъмен хол. Не светеха лампите, защото той почти не

влизаше в тази стая. Сега обаче, като че ли воден от нечия ръка, се оказа вътре. Седна на

широка черна табуретка. Тя беше странично разположена до дивана, на който очевидно беше

седнала Марта. Мълчанието, обхванало временно стаята, беше в жалко съзвучие с празната

самота, пропила се дори в щастливите снимки. Тогава се чу:

- Сега вече е по-добре! Тук няма опасност да смутим някого. Ще Ви обясня всичко, но ме

слушайте внимателно.

Владо продължаваше да не отвръща. Говореха само очите му. И макар че техният глас

обикновено е най-ясен, сега неговите изразяваха само силно объркване.

- Вече Ви се представих - казвам се Марта. Секретарка съм в областния филиал на отдел

„Процепи“. Неофициално го наричаме „Светът на звуковете“. Изпратена съм, тъй като се

нуждаем от Вашата помощ в тазгодишното раздаване на процепфактори. Е, ще ме придружите

ли? - малко припряно каза гласът.

Момчето най-сетне дрезгаво отвърна:

- Да ви придружа!? Но… - заекна то, осъзнало, че говори на пространството пред себе.

- О, но нима всичко ще трябва да Ви обяснявам?! - възкликна Марта.

- Отдел „Процепи“ - започна тя - е древна организация. Нашата работа е да правим хората

щастливи. Всеки ден служителите ни пътуват по света и обикалят различни места, където

радостта не е ежедневие.

Това изпълни Владо с крехка топлота. Обикновено отхвърляна и низвергвана, тя трудно си

намираше място в човешкия свят. Сега обаче се приюти в душата на нашия мастилено-

хартиен главен герой . После Марта продължи:

- Разбира се, не можем да осигурим щастливи моменти за всеки човек и по всяко време.

Затова четири пъти в годината организираме „Дни на щастливите процепи“. На определени

дни през всеки сезон се опитваме да направим света малко по-добър. Така хората измислиха

празниците и божествата. Светът винаги е имал нужда от вяра в измисленото, за да се отрича

от истинското.

Марта спря и сякаш остави на тишината да се насити на нейните думи. Владо беше вглъбен в

себе си. Реките от мисли в главата му бяха достигнали прага на своето пълноводие. Трудно се

описва мощният крах на извечната позната илюзия.

- Представителите на отдела не са невидими, но на Земята нашият вид не може да се покаже.

Чистата светлина, от която сме изградени, би изместила дори тази на Слънцето.

Гласът на Марта престана да звучи. Тихата стая спокойно очакваше. Владо въздъхна:

- И все пак, как всичко това Ви доведе тук?

- Разбира се! Малко се отплеснах. Нека се върна на въпроса. С течение на времето Земята се

пренасели и се наложи отделът да създава филиали. Точно такъв е и „Светът на звуковете“.

Нашите имена са строго конфиденциални. Аз се представих, защото административната ми

позиция го позволява. - тук тя спря.

Момчето усещаше напрежението от разбулващата се пред него неизвестност. Представата му

за всичко това като налудничава привидност започна да избледнява.

- Освен отсъствието на председателя - започна отново Марта - за което вече споменах, има

голяма повреда в процеппорталите. Само чрез тях ние пътуваме и успяваме да обиколим

различни и далечни места. При тези обстоятелства Вашата помощ е от голямо значение.

Тук подозрителната секретарка млъкна. Остави на Владо да помисли над казаното. След

известно време момчето каза:

- Но как бих могъл да Ви помогна аз!? Дори всичко това да е истина, откъде сте сигурни, че

имам възможността и качествата да го сторя?

- Отговорът е прост. Във Вас се крие велик лидер, който единствен може да спаси

тазгодишното раздаване на процепфактори. - кратко отговори гласът на Марта.

- Лидер!? У мен!? - възкликна Владо.

- Понякога трябва да погледнеш отвъд това, което виждаш, за да съзреш онова, което е

наистина важно. Ние, служителите на отдел „Процепи“, го умеем. Затова не се съмнявайте в

думите ми.

Владо не отговори нищо. Тогава женският глас гръмко каза:

- Е, да тръгваме!

Възторжената фраза беше последвана от мощно „ПУК!“. Холът на момчето силно се

разтресе. Това не трая много и после всичко се завъртя. Потрепна с цялата си тежест и

изчезна. Скоро обаче пространството отново започна да се изпълва. Оформиха се повърхности.

Нещо просветна и Владо се оказа насред огромна зала. Тук той отново не можа да различи

никакво присъствие. Около него обаче беше пълно с големи и причудливи изобретения и

машини. Те бяха като заети от голяма фабрика или модерна манифактура. Едни със своята

импозантност, други с изчистена простота, те огласяха мястото с ръмжащи звукове.

- Добре дошли в областния филиал на отдел „Процепи“! „Светът на звуковете“ Ви очаква! -

обади се нов, идващ от ниските октави, глас.

Владо се изненада при това ново озвучаване. Беше вече свикнал с предишното. Не беше

минала и минута, когато гласът продължи:

- Уважаеми господине, целият отдел Ви е задължен! Включително и аз като негов заместник-

председател. Вашата помощ наистина е единственото, което би могло да спаси Голямото

раздаване на процепфактори.

Владо, който вече беше приел идеята за разговор с невидим събеседник, каза:

- Не разбирам защо го наричате така Нима раздавате процепфактори през цялата година ?!

Затова ли са „Дните на щастливите процепи “?

- О, да! Но декемврийската мисия е най-всеобхватната! В навечерието на 25 декември ние не

просто създаваме щастие. Тогава раздаваме нашите процепфактори. Това са кълба от

омагьосана материя, която се променя в зависимост от най-силното и искрено желание.

Момчето отново не каза нищо за един миг, усетил се като кратка вечност. После въздъхна:

- Е, добре. Явно работим заедно в така нареченото „Голямо раздаване на процепфактори“.

Трябва ни обаче истински план как да го направим. Ще е трудно за една нощ да обиколим

целия град.

- Можете да разчитате на нашата бърза работа и на останалите два работещи процеппортала.

През тях обаче трябва да се минава много внимателно, ако не искате да попаднете във времева

крива. - обясни новият глас.

- Това е добре, но ще бъде ли достатъчно за всички? Трябва да измислим как останалите да

пътуват тази нощ. - каза момчето.

- Затова се нуждаем именно от Вашата помощ. Със сигурност знаем, че Вие добре познавате

град Z. Като дете без много приятели сам сте обикаляли всяка една тясна уличка или широк

булевард. - каза заместник-председателят. - Ето защо най-добре Вие бихте могли да намерите

решение.

Владо не отговори. Споменът за детството му го беше връхлетял изневиделица. Той наистина

нямаше приятели и с часове се скиташе из улиците само със своя скицник и молив. Някога

рисуваше. Мислите му обаче бяха прекъснати от внезапната мисъл за предстоящата му мисия.

Той каза:

- Мисля, че имам идея! Трябва обаче да знам формата ви, ако имате такава?

Заместник-председателят се готвеше да отговори, когато странен глас се обади:

- Човекът е привикнал към опосредстваната земна форма и банален звук. Отдавна е забравил

за красотата на изчистената вселенска тишина...

Последва мълчание, което не след дълго се наруши от познатия глас на Марта.

- Да…, това е Старият. Той е първият служител в „Светът на звуковете“. Има навика

ненадейно да изказва мрачните си мисли.

- Всъщност ние нямаме строго определена форма - продължи, сякаш не е чул нищо,

заместник-председателят - и можем да променяме пропорциите си, ако е необходимо.

- Тогава ме слушайте! Ще се разделим на три групи. Първите ще трябва да минат през

подземните тунели на града. Предполага се, че са били древна форма на канализация и затова

не са разрушени. Повечето от тях водят до различни домове и квартали на града. Щом можете

да променяте формата си, лесно бихте могли да минете и под врата или малък процеп. - тук

момчето се усмихна на себе си. - Така ще успеете да разнесете гляма част от процепфакторите

( за значението на тази дума също се беше досетило само). Втората група ще се придържа към

коледния дух и ще използва комините на по-старите къщи за мисията си. Всички останали ще

дойдат с мен и заедно ще доставим процепфакторите. Ще използваме работещите

процеппортали. Е, съгласни ли сте? - завърши момчето.

Жизнерадостни звуци изпълниха пространството. Всички процепслужители бяха убедени в

успеха на плана.

Подготовката започна. Процепфакторите полетяха из стаята. Стотици причудливи кутии и

пакети се носеха над главата на момчето. Усещаше се присъствието на някаква сила, която ги

движи. Явно служителите наистина бяха бързи в работата си. Гледайки това, той не забеляза

как голямата зала постепенно се изпразни и смали. Накрая все едно беше в килер. Тогава

попита:

- Но защо всичко така бързо променя формата си?

Гласът на Старият отново прокънтя, но вече не с това предзнаменователно чувство в

тембъра:

- Когато на едно място има много процепфактори или съществуващи процепи, то започва да

изглежда все по-голямо. Когато обаче и последният процеп престане „да трепти“, всичко

добива стария си вид. Не местата, а миговете са правят отдел „Процепи“ такъв, какъвто е.

Силното чувство, което изпита Владо, беше прекъснато от думите на заместник-

председателя:

- Мисля, че сме готови за отпътуване. Ако и Вие сте готов, да тръгваме.

Владо кимна, спомняйки си за важната задача, която го очакваше.

Той излезе от вече малката стая и се озова в нещо като широко преддверие. При появата си

чу шумния поздрав на всички процепслужители. После своеобразният легион притихна в

очакване.

Момчето повиши глас:

- Всички от първа група да се изтеглят към старите тунели! Искам да работите бързо и

отговорно, така че да не остане човек без щастлив процеп! Макар че не мога да ви видя, за мен

е истинска чест да работя с вас! - завърши момчето, преизпълнило се с вдъхновение.

Въздушните маси отново се раздвижиха и дори се образува лек полъх, който разроши косата

на Владо. Толкова процепфактори поеха навън от преддверието, че той изгуби представа за

времето. Съратниците на щастието се отправяха към своята мисия. Същото направи и втора

група. Накрая остана само тази, с която щеше да пътува момчето.

- Е, ние с вас отиваме при процеппорталите. Къде всъщност са те? - попита Владо.

- Те са на „Мястото, където излитането на желязната птица създава само илюзия за полет на

свобода“. - каза Старият, който беше част от групата на Владо.

- Аха. Значи на летището. Но защо са толкова далеч оттук?- озадачи се той.

- Да се пътува в пространството не е лесна работа. Процеппорталите са стабилни дупки във

пространствено-времевия континуум. Трябва да са далеч от градската среда, ако не искаме да

предизвикат космически циклоглорий. Това явление би могло да унищожи цялата Вселена.

- Но какво е това? Голяма черна дупка? - попита момчето.

- Много повече. Това е като взрив, образуващ най-голямата черна дупка, способна на

безгранично унищожение. Вселената познава само един случай, в който подобно нещо се е

състояло. - гласът притихна и стана някак потаен. - Именно обратно протекъл циклоглорий

създаде Вселената.

Той млъкна и след миг отново започна, но вече гръмко и изразително, както по-рано:

- Ето защо трябва да бъдем много внимателни. - обясни заместник- председателят.

- Бих приел думите Ви за абсолютна лудост, но след случилото се тази нощ, бих повярвал

във всичко! - осланящ се вече единствено на безграничната вяра, каза Владо.

- Но какво чакаме тогава, да потегляме! Имаме само няколко часа за раздаване на

процепфактори!

***

Хората в град Z бяха привикнали към необикновените случки. Това, което се случи в

навечерието на тази Коледа обаче, би изненадало дори тях. Процепслужителите минаваха през

всяка една улица и всеки тъмен дом, за да му донесат щастие. Студените улици като че

наметнаха пуловер и станаха малко по-топли. Тогава явно светът си беше взел голямо

електрическо одеяло. Котките бяха вперили жълто-зелени очи в звездното небе и водеха ням

разговор с тайнствената луна. Обвита в своята мъглява меланхолия, тя беше извечният спътник

на хората в самотната нощ.

Екипът на Владо беше направил няколко обиколки през процеппорталите. Всичко мина

добре и Вселената не беше погълната от космически циклоглорий. Дойде време за последния

процепфактор.

- Нима приключихме? Това ли беше!? - възкликна момчето, виждайки последната чудата кутия

със странна форма. Беше последният процепфактор.

- Това е всичко. Вие наистина спасихте отдела, а и „Светът на звуковете“. Ще Ви бъдем

задължени завинаги! - прочувствено каза гласът на заместник-председателя.

- Вселени от щастие ще са нужни, за да стоплят студения свят. Но и малък процеп на радост

би могъл да сгрява души! - каза Старият и Владо почувства, че се усмихва. Ако допуснем, че

въобще би могъл.

После всичко угасна и светът притъмня. После сякаш пъстър гирлянд увисна в мрака и

разпръсна красива светлина. Звездите спряха да тлеят и луната кротко замря. Природата сама

се пошегува със себе си и сякаш умря и отново се роди. Яркият огън на нежния изгрев

запламтя и се разнесе по небосвода. Беше Коледа.

Владо се събуди в дома си. Коледната утрин го заварваше в леглото му. Лъчите подразниха

очите му и той стана. „Всичко е било само сън!“ каза си той. После се обърна и до себе си видя

малка кутия. Беше адресирана до него, но нямаше подател. Той се изненада, но все пак я

отвори. Вътре имаше черен ляв чорап, увит с червена панделка. Имаше и малка бележка, която

гласеше: „Добротата е най-голямото чудо на хората. И макар леко жалка в старата си овехтяла

дреха, тя никога няма се превърне в отживелица.

Екип на отдел „Процепи“.