ПОГЛЕДНЕТЕ, ИЗГРЯВАТ ЗАЛЕЗИ!

“С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно(...)”

• “Мъртви души”, Николай Гогол

Сватбите са трагедия. Да се строят храмове, е плашещо. Не съществува истина, която може да се създава в повторения, понеже бива срутена от същите живи същества, раждащи я еднократно за самозащита.

Без сватби, без храмове и без нещо, в което да се вярва. Съществуването се издига над провала на представите; обединява двете страни на липсата и от страх и радост на бял свят излиза действителността. Гола, без дрехи. Всеки да я приема както ще.

Плътта е жито. Слънцето запалва полето с топлите си лъчи. Година със слаба реколта е. Всички го знаят. А лично аз мисля за това от сутрин до вечер. Общо взето, докато легна. Понякога се случва да не спя.

Ето го резултата. Не вярвам на света да има нещо, по-щастливо от погребението на буркан туршия. На пръв поглед прилича на онова, което вече знаем, но и съдържа в себе си целия ужас на неизследваното. Няма човек - в такъв случай как може нещо да се разбира? Няма ли глава, или и корем, никакви заключения не могат да се направят. Питате ли ме какво преживях, когато се наложи един месец да стоя вкъщи и да чакам да оздравея. Забравих и аз кой съм, а като излязох за първи път не бях сигурен и как се живее.

Не си спомних и сега се чудя. Може би щеше да стане същото и ако бях стоял навън, но ми се случи друго и аз познавам само него. Една близка на МАМА цял живот стоя на парапета на терасата, гледаше нанякъде и повтаряше: “ако”. Умря от жажда.

Мисля, че ако навремето бях пропушил, или никога не бих имал достатъчно свободно време да напиша това сега, или щях да съм придобил толкова много опит в разсъждаването, че това нямаше да са думи, а издълбани мисли в небето. Но аз нито някога запалих цигара, нито останах без работа за толкова дълго, че да опозная себе си и да се науча да мисля. Виждате - почти нищо не излиза. Хабя хартия. Натискам копчета. Радвам се на свободата.

Чувствам се длъжен да го направя. Бях още дете, когато знаех, че не ми е ясно. Защо краят не се купува? Продава се, ала напразно. Търговците му обедняват и до един фалират. На път за друг свят веднъж срещнах един СЛУЧАЕН ЧОВЕК и го попитах:

- Купувал ли си край някога?

- Ще ми се, но отвсякъде начала - той кихна, имаше болнав вид. - Да искаш да видиш другата страна, пак не можеш.

Живеем в най-затвореното общество без граници. Уверен съм, че и СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК го е вярвал. Сякаш бях прочел мислите му. Така се чувствах.

Болнав и може би опасен, СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК беше олицетворение на всичко, което ние наричахме по един начин, а към което той се обръщаше по съвсем друг.

- Искал ли си да бъдеш човек? - отвърнах му аз на свой ред. Беше ми неудобно той да говори мъдрости, а аз да мълча и да го гледам.

- Мислил съм колко добре ли им е на слоновете... - подзе той. - Те не знаят, че са слонове, дори не подозират, и все пак се радват на живота по-добре от нас. Могат да нарекат пустинята дъбова гора, да приемат, че са мъртви или че са духове. За слоновете светът е отворен, а ние на всяка крачка се озоваваме в нова клетка. - пак кихна, може и да не му оставаше още много. - Питам се, ако светът се е създал заради нуждата от обяснения, тогава какво ще се случи, когато въпросите свършат?

СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК беше нещо невъобразимо. Имаше такъв вид, че от него не можеше да се запомни нищо друго освен непрестанното му кихане. Но говореше така, сякаш в кихавиците му се беше събрала истината на вековете. Тя крещеше в лицата на хората: махнете всички имена и приказвайте каквото ви падне. Само усещанията не изгниват. Последното си е мое. СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК ме накара да стоя и да си тежа на мястото. Добре, че беше той, защото никъде другаде нямаше да успея да намеря смисъл. Пропадаме в морета, гори и небеса.

Не понасям приятелите си и въпреки това се виждам с тях всеки ден. Скъсването с рутината означава повече и от десетте подвига на Херакъл. Не си ли готов да понесеш последствията, по-добре не се захващай с каквото и да е.

Имах една прескъпа приятелка, с която много добре знаехме, че се мразим. Дори взаимно си бяхме разказвали сънища, че се убиваме. Нейните бяха по-изобретателни, но в моите имаше реализъм. Ето заради него никога няма да видя как птиците също наричат пустините “дъбови гори”.

Видях се с моята прескъпа приятелка на следния ден. След като бях срещнал СЛУЧАЙНИЯ ЧОВЕК. Тя носеше малка, неудобна чанта и тясна, убийствена за тялото, рокля. Обувките я стягаха. Причиняваше си всичко доброволно и изглеждаше поразително добре. Не беше доволна и вечер заспиваше с мисълта за измамното удобство на завивките.

Знаех, че не може да ме слуша и няма търпение да се разделим по-бързо, затова я попитах:

- За противен ли ме намираш?

- В никакъв случай. - Тя беше потресена.

За кратко се погледахме. Аз махнах на сервитьорката (бяхме в един крайно неприятен ресторант) и си поръчах вода.

- Досега не си го правил - учуди се приятелката ми.

- Ако и за един миг падна, може би ще ми се изясни всичко и след това с удоволствие ще продължа да си седя.

В останалото време се случи следното: сервитьорката ми донесе водата, аз й благодарих; приятелката ми въздишаше и й предложих да изтичам до аптеката, а тя отвърна, че нямало нужда и че в днешно време било повече от нормално човек да не може да си поема въздух или нещо от този род; нито аз, нито приятелката ми ядохме, а тя и не пи - отчетохме присъствие в същия ресторант, в който всеки път ходехме. Като излязохме навън, се прегърнахме. Тя ме ощипа за врата, а аз я одрах. Въпреки това след една седмица пак щяхме да се видим на същото място. Имахме режим и той трябваше да се спазва.

На третия ден не излязох. Останах си вкъщи и вечерях в банята. След това се изкъпах в кухнята. Поливах ли се, поливах. После излязох на балкона и се загледах в нищото. Знаех, че стотици други като мен в този момент може би правеха същото, но и че ние не значехме нищо едни за други. Така си минава всичко: досада, малко радост и чудене.

Чувствах се щастлив, че съм срещнал СЛУЧАЙНИЯ ЧОВЕК, но не си представях и как бих живял без всички, които не понасях. Сега, знаейки за съществуването и на двамата - СЛУЧАЙНИЯ ЧОВЕК и моята приятелка - мога с удоволствие да си седя на балкона и да си представям, че пуша. Улицата е тиха и никой не минава. С мен няма човек, но има метла и една-две нощни пеперуди. Можеше и да е обратното, но чувството надали щеше да е по-различно. Има ли нещо до теб, няма значение дали пърха с крила, или стои на едно място.

За миг се отнесох и спрях да гледам уличката и другите блокове. Представих си как СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК се жени, но не заявява на никого, че е сключил брак и че това, което е направил, е сватба. После се сетих за приятелката си, която непрекъснато съжаляваше, че сестра й е поискала да бъде кремирана, а не да се погребва. Тогава (когато остана без сестра) приятелката ми страда толкова много, че накрая я съжалих и отидох да спя за една нощ при нея. Още си го спомням. Не съм се чувствал по-щастлив между стени, пропити с разочарования.

СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК се отнасяше към думите по един начин, а приятелката ми по друг. Но и двамата със сигурност бяха лудо вдадени в онова, което чувстваха. Виждах ги - приятелката ми и СЛУЧАЙНИЯ ЧОВЕК - застанали пред някой голям храм, държащи се за ръце, усмихващи се на многото младоженци, които ги бяха наобиколили. Тя се оглеждаше в живота наоколо, а той му се смееше.

Май разбирам: ти казваш на НЕЩОТО “нещо”, а друг не. Но НЕЩОТО все пак е и оттам тръгва всичко. Свободни сме. Аха, аха да станем птици.

Разсеях се от унеса. На пръв поглед улицата изглеждаше същата. Нещо невидимо се беше променило. Вдигнах глава към върха на блоковете. Едната нощна пеперуда кацна на коляното ми. Беше ми хубаво. Не видях нищо особено. Нямаше нито луна, нито звезди. И небето все пак беше величествено. СЛУЧАЙНИЯТ ЧОВЕК и приятелката ми не може да не са си помислили същото. В този момент или не - няма значение. Някога и те са си казали това.

Чу се звук. Съседът, който живееше над моя етаж, беше скочил и сега падаше надолу. Бях го срещал няколко пъти, та имах представа какъв е. Беше ням. Разменяли си бяхме листчета. Той изкопаваше проблеми откъде ли не, но не признаваше решенията и продължаваше само да копае. Докато падаше, не можа да се обади, ала аз по очите му познах, че казва: “Погледнете, изгряват залези!”. За първи път изглеждаше смирен. Миг преди да срещне земята, оттам прелетя линейка.

Октомври 2020