Свестните у нас считат за луди

Всичко е игра. И Вие, не се съмнявам, знаете, че от първото ниво до края е все едно и също. Непроменима логика. И винаги се връщаме към пирамидите, и се вълнуваме от тях, и им се изумяваме. Те са любим обект на интересите и съзерцанието от първото ниво и докато някой ден се свърши с всичко.

Констрастиращата на реалността представа е обичаен похват за осъществяване и поддържане на контрола в дадено общество. Етикетирането на нежелателното поведение като ненормално, безпочвено и напълно необяснимо е търсен способ за убеждаването на масите в онова, което не бива да бъде. Същевременно носителите на разум и будна съвест на принципа на своята отхвърлена различност могат да съхранят морала си, както и нравствените си виждания за достойното и недостойното. Лудостта е основен мотив, който винаги се явява и съхранител на личността - тя е и предпазител от машинациите на властта. Думите “свяст” и “съзнание” са с характеристика на положителни качества, но поставени в деградиращия свят на стремежа за контрол и манипулация, те нямат стойност на добродетели, а се смятат за основи на болестта на разума.

Не само в буквалното “у нас”, но и в глобален аспект състоянието на човека с трезва преценка на реалността се смята за болестотворен синдром. Нищо не е по-обезсърчаващо от факта, че си физически присъстващ, но нравствено и емоционално прокуден и изолиран от обществото, което и самият ти съставляваш.

Създаването на имагинерен свят във въображението на масите е от ключово значение за трайното заграбване на властта от определено лице или от дадена върхушка. Народът би трябвало да вярва и дори да е напълно убеден в положителния ефект от действията на своите управници, без да изпитва каквото и да е съмнение за същността на извършваното от тях. Във фейлетона “Политическа зима” и “Народът - вчера, днес и утре” Христо Ботев сблъсква читателя с недвусмислената консервативност на робското битие, продукт на контрола и манипулациите на държавната структура. Но за обсебените от инструментариума на властта умове е достатъчно номиналното осъществяване на реформи и положителни промени в рамките на мъчителното битие на така наречената “рая”.

Всеки, проявил здрав разум и посмял да се обяви срещу непроменимостта и фалша на реформаторството както в описания от Ботев свят, така и в настоящия, бива презрян, низвергнат и наречен “луд”. В стихотворението “Борба” поетът революционер заявява позицията си рязко и категорично:

...глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил.

Онзи, когото вследствие от властовите похвати за манипулация обществото приема за нормален и съзнателен човек, всъщност е същество без истински разум, достойнство и етика. Той е скитащ дух от плът. Подобен аспект на Ботевата оценъчност виждаме и в стихотворението “Странник”. Така се очертава резкият контраст между личен свят на съзнанието и обществената представа за изродена нормалност.

Спасението е именно в избора на поведение, който всеки е способен да направи. Отричането от възгледите на колективната мисъл превръща в център на мирозданието ни не масовата концепция, която проповядва живот с фалшивости, а позицията на личността, гледаща с трезв поглед на случващото се около нея. Психологът Фриц Перлс формулира представата си за себеопознаване и отхвърляне на наложената от социума позиция по следния начин: “Изгуби ума си, намери себе си!”. Въпреки че осъждането от обществото винаги може да застигне отцепилия се от моралния затвор човек, неговият порив да живее истински, да открие и да повярва в собствената си преценка е изключително по-значим и може да се нарече “екзистенциален”. Известният психолог от германски произход казва също: “Ако се нуждаете всеки да ви насърчава, хвали и потупва по гърба, тогава превръщате всекиго в свой съдник”. Ето защо разумният подход, включващ осъзнаването на силата, която изборът ни предоставя, е начин за бягство от един упадъчен свят, в който социумът има доминативна функция, а престъпилият нормите му бива осъден и разлъчен от колектива.

Видно е според редица критерии нетолерантното отношение на властта и нейните безусловни “поданици” към онези, проявили формално висшите човешки ценности - разум, етика, търсене на истината, критичност към социалната конюнктура, съмнение. В антиутопичните романи на Джордж Оруел - “Фермата на животните” и “1984” - са свалени маските на властимащите и в част 3. от последния Оруелов епос са разкрити истинските цели, намерения и принципи на Големия брат и неговите поддръжници. “Малкият” човек е заставен да понася и приема всичко, което му се поднесе, живеейки дезинформиран живот и следен отвсякъде и дори и най-малкият му порив за някогашното щастие бива наказан и порицан от Партията, носител на върховната власт. В по-краткия, но не по-малко проникновен алегоричен разказ за животни, които поемат властта в свои ръце писателят с рождено име Ерик Блеър поставя проблема за деморализацията, упадъка и деструкцията на идеала, с който започва един бунт или въстание. Трезвомислещите животни са убити жестоко или накарани да замълчат от страх, а магарето Бенджамин, както само заявява, продължава да понася нищетата и потисничеството на който и да е политически строй.

Ако е вярно казаното в началото - че сме до болка вдадени в любопитството си към пирамидалната постройка, то трябва да признаем, че това е все още така, че ще продължи да бъде и някой ден на дъното на пирамидата може би ще прекара последните си часове забравената човешка етика, взряна в далечната надежда за промяна.

Януари 2021