ТЕМПЕРА(III ГЛАВА)

Беше в утрото на първия ден под знака Дева, в годината на снемането на Кървавия професор* от пост, когато Атанас Теодоров най-сетне можа да остане сам във влагата на своята стая, без да бъде смущаван от мъже в сюртуци и жени в официални рокли, модерни в началото на новия век. Всички те бяха дошли само за да видят звучащото чудо на магнетофона. Малко по малко отекнаха и последните разсеяни стъпки на хора, които прекарали седем дни в миазмите на собствената си пот и смъртоносен дъх на покойници, не знаеха какво да си правят краката. В мрака на мухлясалите траурни парцалаци, сякаш покрили дома за панихидата на незнаен мъртвец, само последните надежди на Атанас Теодоров незабележимо проблясваха. Като несигурни пламъчета на свещи, те осветяваха безкрайната нощ, в която всички, подобно на слепци, се кандилкаха. Навлизайки в широката пуста степ на старостта, определяна от самия Атанас Теодоров като низ от многократни аварии в тялото, той реши, че единственото, предстоящо да вълнува сериозно живота му занапред, е подготовката на Революцията срещу снега. Но по-късно, в мората на един въстанически следобед, вехнещ от бунтовническата умора и неможещ да утоли жаждата на изгарящото си в лют огън тяло, Атанас се призна за победен и отстъпи пред прелъстителните образи, които трогателната му памет безспирно възраждаше. Случи се, малко преди да се отдаде на последната и най-неочаквана любов в своя живот на заклет поклонник на страстите без нищо в замяна. Тогава Атанас направи първите стъпки в сенчестите кории на разпилените си спомени- оплетени от войни и въстания, чести и кратки сблъсъци с любовта, несрети и силно натрапчивия мирис на ментов чай. Ала от всички тях, откъслечни и неясни, той се зае да разравя най-вече един: този за циганката Роксана. Беше я срещнал в годината, в която двете сестри на Ана-Мария бяха дошли да живеят под един покрив заедно с младоженците. Сестрите бяха уверени или по-скоро много им се искаше да повярват, че и тях ще ги споходи щастието, което никога не бе съществувало и нямаше някога да просъществува в един от поредните бракове по сметка, смятани за единствените възможни тогава. Съжителството на Атанас и Ана-Мария продължи за цели четиридесет и една години, девет месеца и петнадесет дни! Ала през това време на премерени думи и тихи стъпки по напукания лед на изветрялата любов те бяха успели да се обичат само в първата нощ от брачния съюз. Тогава, осъзнавайки безбройните сипеи, през които всекидневно щяха да преминават само за да завършат живота си в лелеяната от всички дами и господа хармония, те прекараха цялата нощ под чаршафа на тишината и безмълвно си изплакаха един на друг скърбите. На съмване, в светлината на новия им съвместен живот, Атанас каза:

- Ще те обичам само по задължение.

Тогава Ана-Мария, вече станала от леглото, набързо нахлузи заострените налъми, които свекърва й й бе подарила и които тя изхвърли още на втория ден след венчавката, изглади с ръка диплите на нощницата си и оповести с ясен и равен тон:

- Ти и на толкова не се надявай!

В оновa безпрепятствено време на 1885 година, когато се състоя Съединението и първите тягостни месеци от брака на Атанас и Ана-Мария вече бяха отминали, хора от всички краища на страната събираха в опърпани вързопи най-представителните си тоалети, подреждаха в проядени от дървеници сандъци най-свидните си домашни вещи, чудеха се как биха могли да отнесат в пътуването дори и мазните петна от стените, жалваха се, че няма начин да изкоренят дърветата от поддържаните дворове, та да вземат и тях със себе си; с една дума: вдигаха си партакешите и заминаваха. Покачили се върху шарени каруци, теглени от дорести коне с увиснали кореми като мехове, те тръгваха, подобно на завоеватели, да кръстосват разширената народна земя. Тогава в Околието се навърташе стар сприхав турчин, с увиснала и спаружена на врата кожа и няколко дълбоки бръчки на челото. Щом станеше понеделник, той старателно се приготвяше и тръгваше да обикаля хорските къщи, и с жълтото лице на вечно болен от охтика предлагаше на местните или остарял пчелен мед, или вкиснато козе мляко. Пак същият турчин упъти сестрите на Ана-Мария, когато те дойдоха в Околието да дирят щастието и да се спасят от плашещия спомен за свареното лице на майка си. Бяха с лъщящи от пот и покрити с прах и мръсотия лица, от които се виждаха само креещите, но упорити светлинки в очите на две мърляви и отчаяни скитнички. По тази причина Атанас и Ана-Мария трябваше за изключително кратко време да скалъпят бутафорния образ на любовта си и да посветят вниманието си на измъчените сестри- единствените така обезверени същества в онези дни на безконечни гуляи. Сестрите идваха от едно от селата, чиито улици и мегдани неведнъж се бяха превръщали в арена на тежки битки и на недостойни, безчовечни убийства; по тях често бяха потичали реки, които се вливаха в морета или се сгъстяваха и така образуваха лепкави езера от кръв, примесена с отчаяните женски сълзи и дъждовните капки, падащи от навъсеното небе след борбата. Така преминаваха дните в изнурителните години на Робството. Тамошните жители с несъкрушим борбен дух често пъти бяха вдигали своите химерични революции на свобода и равенство** и често пъти бяха свършвали побити на кол или пък жестоко посечени насред широките поляни, застлани с дъхави иглики в неестествено бял цвят. Ето защо, когато се случи оттам да мине великият марш маньовър на път за Сливница***, Бояна Апостолова така се уплаши от опасността за нова агресия в селото, че несъзнателно повдигна капака на загрятата тенджера от котлона и без да се замисли, напъха главата си вътре, като си помагаше и с двете ръце, докато успее да я захлупи. Двете Сестри бяха неимоверно разстроени и обзети от ужас след поредната нелепа смърт в рода, в който вече няколко баби и дядовци, а също и три от лелите бяха скочили през прозореца само по едното бельо и вехти чорапи, протрити на глезените. Така сестрите взеха решение и бяха готови да тръгнат дори пешком само и само за да могат по-бързо да се спасят от нездравия разум на обречените си предци и роднини. За всички беше останала загадката как в потомство като своето Ана-Мария бе запазила трезвата си преценка и непобедим дух, който й помогна да устои на всички превратности на времето и живота. Тайно върху това много пъти беше мислила и самата тя. Но след дълги дни, образували седмици, месеци и така цели години, когато най-после успя да състави азбуката на езика на мъртвите, по думите на Момчето с мирис на кисело, и започна да разбира какво то й приказва, Ана-Мария прозря онова, от което вечно се беше опитвала да избяга. Потискащата, но необорима истина, че рано или късно, независимо дали иска, или не, всеки човек бива застигнат от миналото на своите предшественици. Но това никога не се случва по един същ начин и трябва да имаш очи, за да го видиш. Настаниха сестрите в голямата спалня, където стоеше прашасалото брачно ложе на Атанас и Ана-Мария от началото на безрадостния живот, в който те трябваше взаимно да се държат над водата на злободневието и скуката. Върху леглото от ясен, проядено от многобройни дървеници и упорита влага, бяха подредени дагеротипите на дванадесетте чичовци от рода Теодорови и на всички някога също дванадесет лели от рода Апостолови. Единственото общо между двете колосални фамилии на самотници беше смайващият брой на лелите и чичовците, които сякаш се бяха раждали само и само, за да опитат всячески да угодят на Светото писание. Ана-Мария изтупа чаршафите от леглото, събра в двата края на прозорците тъмните драпирани завеси, подреди всички фотографии в малък семеен албум, старателно измете пода и доволна от почистването, тя отстъпи стаята на последните си живи роднини. След първата и последна споделена вечер от брака, състояла се цели шестнадесет години, преди да навлезем в новия век, стаята на младоженците беше държана заключена. Отваряше се за първи път сега- за да приюти в себе си сестрите Амелия и Венера Апостолови. Амелия беше по-голяма, с дълбоки зелени очи, които святкаха подобно на тези на дива котка, и мъничък нос, върху чиито страни спокойно можеха да се разположат крилата на пеперуда. От страстните й гърди, в които сякаш наместо въздух имаше нефт и сяра, се откъртваха подобно на скални блокове въздишки, способни да превърнат всеки мъж от онова време в разгулен звяр, готов да се храни с дихания. Такава съблазън предизвикваше у хората в Околието това прелестно създание, което така и не успя да си оцени красотата, че когато със сестра му си тръгваха оттам завинаги, местното съдилище беше изправено пред невижданата лавина от десетки бракоразводни искове и дела. Атанас Теодоров беше единственият, който не се убоде на обгорялото стърнище на любовта в забежките. Защото въпреки катадневните отвлечени мисли и въжделения на похотлив светец и борец за правда(Ана-Мария често се обръщаше към него на разваления френски, който някога сама се бе захванала да учи: ”Quelqu'un qui inspire prêtres et putes doit être pris au sérieux”****), Атанас никога не си представи, че би могъл да изпитва чувства към която и да е от двете сестри и по този начин да наруши неприкосновените родови връзки. Но Амелия така и не допусна до нея да се доближи някой и остави след себе си над сто мъченици с разбити сърца и опропастени мечти и копнежи. Решена бе да се отърве от спомена за наследствената лудост, която открай време беше покосявала и мъже, и жени в рода й, без никога да се разбере, че те бяха просто едни прокълнати нещастници и че лудостта е по-многолика дори от индуисткия върховен бог Брахма. В дните на своята старост, когато паметта й се беше превърнала в гранива смес от всичките мъчнотии, през които беше преминала, Ана-Мария най-сетне щеше да се сблъска с наследствения спомен за двете селски деца, загинали при злополука в котелното на някогашния дом на рода й. Това се беше случило повече от век, преди мъченическият ни народ, макар и с чужда помощ и с цената на много окаляни и оваляни в пръст трупове, да си бе извоювал с достойнство свободата. Тогава, въпреки огромната си численост, родът Апостолови все още се помещаваше в неголямата кирпичена къща, построена в първите дни на Робството и задържала се за дълго след това. След произшествието, като че ли облак от нещастие и беди се беше надвесил върху семейството. Едно след друго се бяха случвали само нещастия: настъпиха времена на бедност, в които целият род се срина под сломяващия напор на немотията и тъкмо тогава, почти без да се изчакват или да спазват какъвто и да било ред, сумати баби, дядовци и лели започнаха да се хвърлят през прозорците на дома, като се убиваха не поради височината на падането, а защото всички се сгромолясваха така, че все си чупеха някоя изключително важна кост или си прекършваха вратовете. Този безконечен низ от нещастия продължи дълго и се превърна в своего рода диктат на развалата, ала най-неочаквано свърши с избухването на Войната. Мрачният, черен облак се разсея в деня, когато загърмяха снарядите и Ана-Мария завърши азбуката на езика на мъртвите на деветдесет и седем годишна възраст. Но в дните след Съединението Амелия вярваше, че може да намери избавление от злополучната си фамилна участ само в здравата, нерушима връзка със земята. Така тя се посвети на непрекъснат упорит труд и обезсилваща работа по двора на къщата на сестра си. Първоначално смяташе да посади там овощни дървета и да прогони миналото сред рай от праскови и череши. Отдаде се на идеята с такъв плам и одушевление, че те можеха да се сравняват само с тези, които Атанас Теодоров по-късно изпитваше по време на подготовката на Революцията срещу снега. Амелия ровеше пръстта по цели дни и нощи и накрая, след месеци на усилена работа, беше издълбала толкова много бездънни отвори в рохкавата почва на двора, че когато й се наложи да напусне дома заедно със сестра си, без да е успяла да хвърли нито едно от семената на така бленувания рай от овощни дървета, Ана-Мария й каза:

- Слава Богу поне за това! Вече си мислех, че ще стигнеш до центъра на Земята.

Ненадейното тръгване на двете сестри Апостолови бе толкова скоропостижно само заради веселия, лудешки пламък в очите на по-малката, Венера, който за една нощ се беше превърнал от тлеещ въглен във върволица от гибелни пламъци. Te бяха опустошили цялата й вътрешна красота и бяха оставили от външната единствено хилавото обезводнено тяло със суха кожа и мъртвешки блед израз на лицето. Венера беше тиха и много често дори не се забелязваше. Като дете тежко беше прекарала сипаница и сега по тялото й все още се мъдреха следите от завехнали рани. Косата й нямаше блясък, а очите й, като че ли все молеха за нещо и в тях имаше натрупана умора. Следваше сестра си подобно на сянка и често не отронваше и дума. Ето защо всички бяха потресени и изплашени от зловещия плач, раздиращ немощната й гръд, и то така яростно, че след един месец на настойчива борба от страна на Амелия и на Ана-Мария, двете сестри Апостолови се видяха принудени да изпратят най-малката в градското отделение за душевноболни. Там тя остана до края на дните си, без и за миг да престане да плаче. Понякога стоновете й почти успяваха да се овалят в ясни звукове и опити да заговори с думи, но накрая те пак се превръщаха в отчаяните вопли на едно жалко същество, мъчещо се да каже нещо в неразборията от собствените си проглушителни и необясними ридания. Именно във времето, в което близките й смятаха, че този ужас ще отшуми така светкавично и неочаквано, както и беше започнал, Атанас Теодоров придоби навика да се усамотява нощем. Тогава, в пролуките на съня, който единствен утешаваше Венера, плачът й затихваше и при лекия полъх отвън се чуваше само звук като на пърпорещо от вятъра знаме. Атанас сядаше на сякаш току-що лакираната ракитова пейка пред къщата, запарваше си от любимия чай с мента, чакаше го да стане готов, наливаше си в керамична чаша и спокойно отпиваше горещата течност на бавни глътки през цялата нощ. Край него се навъртаха разни сиви и дребни пеперуди с полегати крилца и малки щурчета размахваха късите си антенки в мрака- ала той дори не ги и забелязваше. От всичко живо на света най-искрена и безпощадна омраза Атанас Теодоров можеше да храни само към комарите. В края на този изтощителен месец на грижи сестрите на Ана-Мария напуснаха Околието с помощта на местните първенци в една от онези шарени каруци, кръстосвали надлъж и нашир страната в началните дни след Съединението. Но така и никой не можа да си обясни защо двете мистериозни жени, пропътували километри, за да намерят спасение в дома на последната си жива роднина и живели там в продължение почти на една година, сега заминават към Града, който беше непристъпна и мистериозна земя за хората в Околието. За тяхно обяснение остана да звучи само кънтежът на последните думи, които Амелия Апостолова прозорливо изрече:

- За всичко е виновен мъжът в къщата.

*Проф. Александър Цолов Цанко̀в е министър-председател на България в периода от 1923 до 1926 година. Носи прозвището “кървав професор”. **Девизът на Френската буржоазна революция е: “Свобода, равенство, братство”. ***Марш маньовър на Българската армия през 1885 г. е марш на Западния корпус и на Източния корпус от Армията на Княжество България по време на Сръбско-българската война. Прехвърлят се от българо-турската граница на българо-сръбската граница за защита на Сливнишката позиция и провеждане на контранастъпление. ****Някой, който може да вдъхновява и свещеници, и курви заслужава да го вземат на сериозно(френски).